Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

BASA-313K-1-2536-7-Vasil_RadoslavovЗа да може това представяне на живота на следосвобожденския политик да носи въпросното заглавие, със сигурност до 32-рата си годишнина (тогава Васил Радославов оглавява правителството на Либералната партия) той вече е успял да си изгради доверие и авторитет, каквито много малко хора постигат за целия си живот. Всъщност това е и моментът, в който политикът се радва на най – масово одобрение в обществото. Бурният, дори ураганен, роден политически живот в края на ХІХ и началото на ХХ век не предразполага  към личности и решения, които да бъдат одобрявани напълно и безкритично. Въпреки че е съден два пъти за нарушаване на Конституцията, либералът има своите заслуги, които са оценени от поддръжници и последователи, пазещи неговата памет и до днес.

Но да се върнем  още 32 години назад – Васил Радославов е роден на 15 юли 1854г. в будния Ловеч. Учи в родния си град, в Априловската гимназия в Габрово, а в последствие и в Прага. Преди да продължи с висшето си образование, Радославов прави първи стъпки в обществения живот на страната, ставайки член на Ловешкия революционен комитет и секретар на първия общински съвет в града. Неговото бързо издигане продължава с избирането на младия студент за депутат във второто Обикновено народно събрание през 1880, въпреки крехката му възраст. Две години по – късно Радославов вече е дипломиран юрист – докторант, завършил университета в Хайделберг.

Този български общественик излиза на политическата сцена през 1884 година. Същата година той става и редовен член на Българското книжовно дружество (днес – БАН). Тогава бъдещият държавник вече е член на Либералната партия и е загатнал за своя потенциал в редиците ѝ. Ето защо Петко Каравелов гласува доверие на младия си съмишленик, поверявайки му министерството на правосъдието. Най – важният акт на Радославов като правосъден министър е ускореното въвеждане на българските закони в Източна Румелия след Съединението. Те спомагат за утвърждаването на това историческо събитие, макар и поставяйки правителството в трудна дипломатическа ситуация, особено в отношенията с Русия.

Следващото знаково събитие, което непосредствено засяга тогавашния министър, е организираният от Стамболов контрапреврат след детронацията на княз Александър І на 9-ти август 1886. Краят на тези събития е благоприятен за Васил Радославов, който става министър – председател. В същото време новият водач на правителството се отцепва от Либералната партия и образува нова, чийто членове биват наричани „радослависти”. Друга последица от събитията около княза е скъсването на дипломатически отношения с Русия. С неодобрението си към княза Освободителката ни всъщност е индиректен подбудител на детронацията. А назначаването на един от най – големите русофоби за министър – председател е добре премерен дипломатически ход на Стамболов, който се стреми към максимално ограничаване зависимостта на България от всички Велики сили. Решението е утвърдено от Батенберг в едно от последните му действия като български монарх. Тази дипломатическа позиция на България обаче не удовлетворява много голяма част от родния обществен и политически елит. Репресивната политика на новото правителство срещу русофилите подтиква офицери с про – руска ориентация да вдигнат бунтове в Русе и Силистра. Радославов ги потушава без колебание.

Отношенията между четиримата най – влиятелни мъже в либералната партия: Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Драган Цанков и Васил Радославов не са постоянна величина и преминават през множество промени, обрати и разцепления. По линия на отношението към Русия, Радославов се скарва последователно с изявените русофили Цанков и Каравелов, като последният дори бива арестуван и физически малтретиран в Черната джамия. Разрив в отношенията със Стамболов също настъпва, а причината е основната задача пред радославовото правителство – сложната дипломатическа игра по търсенето на нов монарх. След като става ясно, че Русия по никакъв начин няма да позволи дори мисълта за връщане на Александър Батенберг да мине през главите на българските политици, те се заемат с трудната задача. Няколко монарха отказват, за да се стигне до Фердинанд, който е избран за княз, благодарение на силното лоби на Стамболов и въпреки желанието на министър – председателя. След изкачването на българския престол в политическия живот настъпват промени. Властта преминава в ръцете на Стамболовото правителство, а Радославов оглавява организираната опозиция срещу него от 1887 до падането му през 1894 г.. В началото на следващото управление – това на д-р Константин Стоилов, Радославов за кратко е министър на правосъдието и просвещението, след което отново преминава в  опозиция.

Едно от тъмните петна в кариерата му е записано през 1900, когато политикът е министър на правосъдието в кабинета на Тодор Иванчов.Въпреки че той е отговорен само за едно министерство, това управление е известно като „радославистки режим” (1899- 1901). Тогава, на 15 януари 1899, е въведен непосилният за селяните натурален данък десятък. Реакцията от тяхна страна логично не закъснява и в много селища в страната те се бунтуват. Най – известните бунтове – в Дуранкулак и Шабла са потушени кърваво, подобно на офицерските вълнения през 1886г..

„Присъда на Държавния съд по обвинението на бившите министри от кабинета на Т. Иванчов и д-р В. Радославов“
„Присъда на Държавния съд по обвинението на бившите министри от кабинета на Т. Иванчов и д-р В. Радославов“
Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Заради своеволията си по време на радослависткия режим през 1903 г. Радославов е осъден от Държавния съд в компанията на други съпартийци от либералния кабинет за измяна на Отечеството, за нарушаване на конституцията и злоупотреби на 8 месеца затвор. Доживотно са отнети политическите и граждански права на подсъдимите. Амнистиран е още същата година, но присъдата остава винаги като аргумент в полза опонентите на политика.

Въпреки това Радославов оглавява още веднъж държавата. Неговата орисия е това да се случва в най – тежките за страната моменти. Колкото и да е трудно за вярване, тогавашната ситуацията е още по – безнадеждна дори и от предходната. На 4 юли 1913 България е на прага на първа национална катастрофа, пред нея има изключително много неизвестни и неизпълнени задачи. На дневен ред са мирните преговори със участниците във войната, запазването на идеала за национално обединение, възстановяването на нормалния мирен живот в страната и търсенето на подкрепа в международен план. Единственият път, по който тези цели могат да бъдат изпълнени към дадения момент, е чрез международен заем. Деликатността на фактите се затвърждава от задаващата се на хоризонта Първа световна война, а един подобен апел за помощ ще означава стратегическо обвързване с дадената държава. След проучвания из европейските столици, Васил Радославов взима спорното решение да избере берлинското дружество „Дисконто гезелшафт”. Заседанието, на което депутатите гласуват съдбоносното решение, остава в историята като едно от най – бурните в българската история. След изпълненото с закани, ругатни и скандали дебатиране, заемът в крайна сметка е приет. Министър – председателят уверява колегите си, че това е една чисто финансова сделка, която не ангажира България със заемане на страна. Очаквано обаче през 1915 България влиза във войната на страната на Централните сили. Естествено решението е взето под влияние на много други фактори. За жалост, с развитието на войната тези фактори олекват. Вземаните от Радославов мерки, някои от които носят кратковременен частичен успех, в крайна сметка не съумяват да доведат България до заветните цели и тя излиза от войната победена.

Пощенска картичка от 1912 г. с портрет на Радославов
Пощенска картичка от 1912 г. с портрет на Радославов

Подписано е Солунското примирие. Настъпва втора национална катастрофа. Осъзнавайки какви ще са последиците, ако остане в родината, Радославов емигрира в Германия. По този начин той си запазва свободата. Според някои бягайки, той е откраднал пари от държавната хазна, с които е живял старините си. Други мълви гласят, че тръгва без никакви средства и ценности, но е посрещнат във Виена от дъщеря си и нейния заможен съпруг, които му оказват подкрепа, докато се установи в Берлин. Вторият държавен съд, който наказва Радославов, се състои през 1923 г. За разлика от предишния случай, присъдата е доживотен затвор, а обвинението – един от главните причинители на втората национална катастрофа. И този път е амнистиран – датата е 29-ти юни: само няколко месеца преди да почине в германската столица – на 21-ви октомври. Радославов все пак умира като свободен гражданин без присъда, а не като престъпник.

Тленните му останки са върнати в София и погребани тържествено и с почести.

Така, макар и в края на живота си, Радославов е реабилитиран за историята. Макар и да носи цялата палитра цветове на „шарената” си епоха, личността на този българин е ярка и силна, една от най – забележителните в новата българска история.

 

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Д-р Васил Радославов – най-младият министър-председател на България
4 от общо 4 глас(а)
Иво Владимиров
Иво Владимиров е бакалавър по международни икономически отношения, част от екипа на сдружението от началото на 2014 година. В момента продължава образованието си във Виена. Иво представя "Българска история" с месечна рубрика в списание "8". Особен интерес за него представлява следосвобожденската история на България.

Отговор