Не е рядкост явления или изобретения, станали актуални на запад, да достигат до нас с поне десетилетно закъснение. Вълните на културните движения, спортните тенденции, модата или пък технологиите ни заливат дълго след като са отминали тамошния си пик. Близък пример до нас е подземната железница – част от ежедневието на развитите градове от близо век, а за българите – дори днес тя все още е новост.
Друга обаче е съдбата на едно световно достижение от края на XIX век, което е прието почти мигновено от българското общество и продължава да го вълнува до днес. През 1897 г., само две години след първата кинопрожекция в света, течението на Дунава донася на русенския бряг първата кинопрожекция у нас. Десет години по-късно пък, в годината на Независимостта на България, софиянци вече се гордеят с първия киносалон у нас. Разположен на булевард „Мария Луиза“, „Модерен театър“ променя завинаги живота на тогавашния столичанин и създава ново градско средище за развлечения.
Киносалонът остава в българската история и с друг, не по-малко значим факт, а именно излъчването на първия български филм, дело на един малко познат за нас днес театрален артист от Сливен. Васил Гендов е човек с напредничави идеи и смели мечти, получил солидно образование във Виена и Берлин. Той става режисьор, сценарист, главен актьор и продуцент на родния дебют в кинематографията – „Българан е галант“.
Филмът му е прожектиран за първи път в „Модерен театър“ през януари 1915 г. и по думите на неговия създател се радва на изключителен успех. Прожекционистът на киното – испанецът Гаетано Пиа де Флорес, застава зад камерата, за да заснеме първата родна „жива фотография“. Сюжетът е повлиян от популярните по онова време комедии на Макс Линдер. Изискана дама дава добър урок на млад ухажор, възползвайки се от неговата наивност. След като е „изигран“ да й купува какви ли не подаръци, да я води по скъпи заведения, Българан получава само дребен бакшиш, който да му напомня да не бъде толкова лековерен със следващата красива жена в живота си.
Когато превръща амбициозната си идея в реалност, Гендов е само на 23 години, но вече е завършил театрална школа и специализирал в германската филмова къща „Аико“. Както във всяко пионерно начинание, макар подготовката на ентусиаста да е на високо ниво, и тук трудностите са от всякакъв характер. Те най-вече касаят спецификата на българската публика и фактът, че седмото изкуство до този момент не е познато за тях. Родната общественост възприема киното не като емоционално или интелектуално преживяване, а по-скоро като лековато забавление. Приумиците на Гендов не срещат широка подкрепа и това превръща снимките в истинско мъчение – по централните софийски улици противно на „галантното“ заглавие, екипът е съпровождан от неодобрителни погледи, грубо отношение и дори директни провокации.
Можем само да завиждаме на хората, станали свидетели на първия опит на българското кинематографично изкуство, най-вече защото днес няма как да се наредим до тях – филмът е изгубен, вероятно безвъзвратно. Унгарецът Отай Аладар, собственик на „Модерен театър“, взима със себе си единственото копие, когато напуска България и така следите му изчезват. Мистиката около лентата не свършва до тук. По думите на Васил Гендов, премиерата на филма не е през 1915 г., а цели четири години по-рано, но поради липса на доказателства, това твърдение се счита за невярно.
След “Българан е галант”, Гендов продължава бляскаво своята кариера. Вторият му филм има по-радостна съдба. „Любовта е лудост“ е прожектиран през 1917 г. в кино „Одеон“ и е първата запазена българска лента. Името му е актуално и днес, заимствано от традиционния кинофестивал във Варна.
Първият български звуков филм също е резултат от неуморния творчески заряд на Васил Гендов. „Бунтът на робите“, завършен през 1933 г. е и първата кинопродукция, разказваща за живота на Васил Левски. Ролята на Апостола получава, разбира се, самият Васил Гендов. Той е автор и на сценария, голяма част от който обаче е цензуриран по настояване на турското посолство в София. Прожекциите се радват на голям интерес, но отново заради дипломатически причини са спрени ненадейно.
Общо 11 филма режисира Гендов до смъртта си на 3 септември 1970 г., като сред тях е и екранизацията на „Бай Ганьо“ (1922 г.). През целия си живот той се опитва да организира цяла структура за филмопроизводство. Най-важната му стъпка е създаването на „Янтра филм“ – организация, която по дейност се доближава до съвременните продуцентски къщи. Васил Гендов е един от основателите на Съюза на филмовите дейци, а от 1946 г. е негов председател. През 1948 г. режисьорът основава Държавен музей на киното, предшественик на днешната национална филмотека. Основна опора в личния и професионалния живот на твореца е актрисата Жана Гендова. Неотлъчно до него, тя участва в повечето му филми, а заедно двамата развиват и пътуващ театър.
Към пионерите на българската кинематография можем да добавим още няколко имена, съмишленици на Гендов: Борис Грежов, Васил Бакърджиев. Николай Ларин. Дори фамилията Вазови е оставила диря в тази сфера – Александър, племенник на Иван Вазов, е един от първите режисьори. На тези хора дължим уважение и признание към модерния им дух и най-вече за това, че дори в тежките времена на войните за национално обединение намират ресурси и сила да не изоставят изкуството. Гениалността на тези хора се състои в това, че макар често те да са срещали скептични погледи и подигравки, очевидно са прозрели огромния заряд и потенциал на киното да се превърне в истински световен социален феномен.
