Юрий Венелин е изявен руски филолог и историк, командирован през 1830 година от Руската академия на науките по българските земи, които по това време се намират под османско иго.
Руснакът, роден на територията на днешна Украйна, посещава най-вече северна България и по-конкретно населените места Варна, Каварна и Силистра. Неговата цел е да събере нови сведения за българите, да контактува с народа и да опознае историята и развитието на езика.
Това не е първият досег на руския учен с българската култура. Преди 1830 година е в Кишинев, за да проучи езика и историята на българските преселници. През 1829 година издава фундаментален труд, слагащ началото на съвременната българска фолклористика – „Древните и съвременни българи в тяхното политическо, народностно, историческо и религиозно отношение спрямо русите“.
След посещението си в България от 1830 година, Венелин води кореспонденция с българския възрожденец Васил Априлов и го убеждава да започне да събира и съхранява песенния български фолклор. Безспортен факт е, че руският учен допринася за това името на българите да стане популярно сред по-широк кръг от руската общественост, което по-късно ще даде своите резултати. Нещо повече – той помага на немалко българи да осъзнаят своята народност.
Разказът на Юрий Венелин, който ще прочетете в следващите редове, е част от книгата „Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век“ с автор Маргарита Кожухарова. Публикуваме го със съкращения. В него откриваме любопитна информация и комично разказано истории, но и негативни оценки за различни аспекти от обществения и културен живот на българите в началото на XIX век. Приятно четене!
БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЮРИЙ ВЕНЕЛИН
На 4 юли, в 12 часа хвърлихме котва близо до Варна. В 4 часа, след като се избръснах и сресах, се отправих с шкипера към брега. Поскитах из тесните, криви, задушни, лошо павирани улици на Варна и след два часа отново седнах в катера и се върнах на кораба. На другия ден пак отидох в града с документите си. Генерал Рот ме прие доста радушно, веднага беше наредено да ми се предостави квартира. Празни квартири имаше много, но всичките бяха без стъкла. В Турция не познават стъклата, а вместо тях препречват прозорците с дървени решетки. Жителите на Варна са малко, и то всякаква сбирщина, голяма част от която буквално гладува. Нашето началство е постъпило великодушно, помагайки на народа с каквото е могло, със сухари и т. н.
Помолих да ме настанят с българи, за да свикна с тях и езика им. Във Варна няма каруцари. Товарите, сваляни от корабите, се разнасят из града от наемни работници –турци. Твърде много от тях се прозяват около пристанището. Едва бяхме достигнали брега и веднага се притече един османец, който за тридесетина копейки ни предложи гърба си. Пристигайки в квартирата след известно лутане, аз се наместих да си почина върху единствената мебел — доста тесен миндер. Това беше вътрешната стая, предната заемаха стопаните: българинът Вълчо, жена му Гина — млада и доста миловидна, деветгодишната му дъщеря Върба и петгодишният син Маринко. Животът ми във Варна щеше да бъде много скучен, но за щастие унгарските славяни същия ден се бяха настанили на двора под моите прозорци с каруцата и багажа си. И в Русия те се скитат под името унгарци. Те са много разговорливи, сладкодумни, много често свиреха на своите хармониуми. Под звуците на виенските валсове на моя двор се стичаше пъстра тълпа от хора.
На другия ден пристъпих към научните си издирвания. Беше неделя. Реших да посетя всичките три варненски манастира. В първия ми казаха, че митрополитът с целия си клир е потеглил за Крим и че всичките манастири управлява само един отец, който живее в митрополията. Помолих да ме заведат при него, но не го намерих в къщи. Отвориха ми митрополитската църква, влязох, но в тъмнината едва разпознах някои неща. Като излизах от църквата, така си ударих главата в покрива ѝ, че звезди като град се посипаха от очите ми. Срещнах отеца на улицата и се върнах в неговата килия, която по-рано е била на митрополита, твърде малка, като на казака Илин например.
Попитах го за ръкописи, за архиерейския архив, но той не разбра нито едното, нито другото. Отново го запитах чрез преводача нямат ли манастирите грамоти, дарени им от патриарсите? Дали той не може да ми ги покаже и да ми ги отстъпи срещу пари? Отговорът беше положителен. Зарадвах се. И ето какво се оказа: след два дена моят отец ми предлага напечатана гръцката азбука. Развръзката: той мислел, че искам да уча гръцки. Това ми беше за урок за нищо да не се обръщам в Турция към духовенството.
След всичко това се впуснах да намеря грамотен българин, но не намерих нито един. Много разпитвах за ръкописни книги. Отначало един ме зарадва с три, и какво – носи ми три различни свои позволителни от руски началници. Прав е бил, защото книга на българския простонароден говор означава парче хартия. Не можете да си представите какви трудности трябва да се преодолеят, докато обясниш това, за което питаш. За това не е достатъчен и грамотният, защото рядко някой се е изучил дотолкова, че да те разбере.
Впрочем, цяла Източна България е съвсем безинтересна за археолога. Най-малко в нея са живели българите, основната сила на които е отвъд Балкана. Да отида там, според плана на инструкцията, не ми беше възможно, защото за тази цел трябваше да се поиска разрешение, от турското правителство. Тази задача главнокомандуващият възложи на генерал Рот, но тъй като се готвеха да напуснат Варна, нямаше време да бъде издействуван ферманът. И така, не ми оставаше да правя нищо друго освен да се задоволя с парчето земя, заето още от нашите войски. Затова във Варна незабавно започнах да събирам някои народностни и езикови сведения за България.
Много скоро свикнах с хазаите. За щастие стопанката е много бъбрива жена, двамата са родом ог Шуменско и говорят на не съвсем чист български език, защото повече, са свикнали с турския. Насила им втълпявах в главите, че е грехота за българите да разговарят помежду си на турски. За кратко време така научих български, че вече разговарям без преводач, само че ми е малко трудно да ги науча да говорят с мен на своя език, защото те непрекъснато ми приказват на развален руски. Хазаинът е целият в отоци. Аз се заех да го излекувам, но за лекарство трябваше да се отиде на осем версти извън града. Хвалеха ме на близките си българи, че съм твърде хубав болярин. От тях и от други българи научих много полезни неща и събрах няколко песни. Като подарък между впрочем ще добавя, че Преслав, столицата на българските царе, където две години е царувал Светослав, сега Ески Стамбул, е в подножието на Балкана.
