Тракийският въпрос, явяващ се съставна част от българския национален проблем, не е особено познат на широката общественост, а обяснението му е изключително сложно и трудно. В различните времеви периоди отделните части на областта Тракия носсят различни названия. След Междусъюзническата война източните ѝ части, които преминават в османски ръце, продължават да бъдат известни като Одринска Тракия, а западните ѝ, които стават български, започват да се назовават Беломорска Тракия. След подписването на Ньойския мир, по силата на който българите губят земите си край Егейско море, те преминават под контрола на Съглашението и впоследствие са предадени на Гърция, е прието турската част да са нарича Източна Тракия, а гръцката – Западна.

За разбирането на Тракийския въпрос е добре да бъде изяснен и съставът на населението, което обитава Източна и Западна Тракия. През 1878 г. френският вестник „Courrier de l’Orient“, който излиза в Истанбул, публикува официални данни, според които в тези две области живеят 372 476 българи, 190 568 мюсюлмани, 147 984 гърци, 13 710 евреи, 10 440 арменци и 2 880 души от други народности. Това ни показва, че българите са не само най-голямата етническа група, но и че броят им е по-голям от броя на вторите и третите взети заедно. Няколко десетилетия по-късно, непосредствено преди избухването на Балканската война, българското Министерство на външните работи излиза с информацията, че българите са станали 410 724, турците – 328 028, гърците – 257 317, а другите – 54 028, тоест че въпреки значителната численост на напусналите родните си места след погрома на Илинденско-Преображенското въстание, българите продължават да бъдат преобладаващото население.

Възникване

Тракийският въпрос не е особено застъпен в българската историческа литература, но това не означава, че на тази тема не са посветени монографии, студии и статии както преди и след 1944, така и след 1989 г. Между авторите им има някои различия, но те са по-скоро свързани с периода, в който са творили. Коренно противоположно обаче е виждането им за събитието, с което се слага началото на този международен проблем. Според повечето той възниква с подписването на Берлинския мирен договор от 1878 г., но се срещат и мнения, според които това се случва по време на Парижката мирна конференция от 1919 г., на която са изработени договорите, слагащи край на Първата световна война. Първата теза има доста поддръжници както сред историческата общност, така и сред тракийските бежанци и техните наследници. Сред хората, които защитават втората, изпъква името на Тодор Косатев, който разделя развитието на Тракийския въпрос на пет етапа и посвещава цяла книга на първия от тях, започващ според него едва с подписването на Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г. и приключващ с края на Конференцията в Лозана – 24 юни 1923 г. Ние не можем да се съгласим с твърдението му, тъй като в периода между 1878 и 1919 г. се случват не едно или две събития, които доказват българския характер на Тракия, но и я предават в чужди ръце.

Берлинският конгрес, с който реално се решава съдбата на българите, разпокъсва землището им на няколко части. Подписаният договор противоречи както на официалните османски данни, постановяващи в кои части на Балканския полуостров българите са преобладаващо население, така и на взетите две години по-рано решения на Цариградската посланическа конференция. Преди да стигнем до него е редно да обосновем това наше твърдение. Затова и ще се спрем на три изключително важни документа – фермана за учредяването на Българската екзархия, протокола на проведената в османската столица конференция на посланиците на Великите сили и Санстефанския прелиминарен договор.

Султан Абдул Меджид I

На 18 февруари 1856 г. султан Абдул Меджид I издава т. нар. Хатихумаюн – реформен акт, чрез който е обещано всички етнически и религиозни общности в Османската империя да бъдат представени в Истанбул. Това активизира българското църковно движение. В следващите години то провежда редица акции, целящи обособяването на самостоятелна българска църква, и в крайна сметка начинанието му е увенчано с успех – през 1870 г. султан Абдул Азис издава ферман, по силата на който се учредява Българската екзархия. Този документ не е обемен, съдържа няколко члена, но е важно да се види кои територии според официалната османска власт са населени с българи. Освен че към българската църковна структура са включени 15 епархии, 1 санджак и 1 каза, се дава възможност и на други да се присъединят към нея, ако с това са съгласни две трети от православното им население. Така диоцезът на Екзархията обхваща почти всички земи на Балканския полуостров, населени с българи, включително и голяма част от Тракия.

През 1875 г. се слага началото на т. нар. Голяма Източна криза. Това е период от развитието на Източния въпрос, в който редица учени виждат кулминацията му. За кратко време избухват въстанието в Босна и Херцеговина, Априлското въстание и войната между Сърбия, Черна гора и Османската империя. Започват да се водят бойни действия в почти всички части на Балканския полуостров. Великите сили решават да се намесят и през пролетта на 1876 г. всички с изключение на Англия съставят Берлинския меморандум, който настоява за реформи в империята, и го връчват на Високата порта. Тя го отхвърля и жестоко потушава въстанието на българите.

Разбирайки какво се е случило, европейските народи се обявяват в защита на балканските християни и притискат своите правителства да им окажат помощ. Същевременно сръбските войски са разбити и държавата им е спасена от ново завоевание благодарение на отправения към Цариград ултиматум от страна на Русия и заплахата ѝ за война. След общи договорки се стига до решението в османската столица да бъде свикана конференция на Великите сили. На нея Англия е представлявана от посланика си Хенри Елиът и от министъра на колониите лорд Солсбъри, Франция – от граф Бургониг и граф Шодорди, Русия – от генерал Николай Игнатиев, Австро-Унгария – от граф Зичи и барон Каличе, Германия – от барон Вертер, Италия – от граф Луиджи Корти, а Османската империя – от Савфет паша и Едхем паша. Тя продължава от 11/23 декември 1876 г. до 8/20 януари 1877 г.

Саботирана е от османските власти – в деня на откриването ѝ е прокламирана конституция, не са приети решенията ѝ и т. н., но е важно да се обърне внимание на частта от съставения протокол, засягаща българите. Тя предвижда създаването на два автономни вилаета – Източен и Западен, които обхващат почти всички земи, в които българите са преобладаващо население (Тулчанско, Русенско, Търновско, Врачанско, Пловдивско, Сливенско, Елховско, Свиленградско, Лозенградско и Видинско, Нишко, Софийско, Скопско, Битолско, Серско, Струмишко, Тиквешко, Велеско и Костурско), тоест чрез този документ българският характер на Тракия се признава от всички Велики сили.

Опитите за мирно решение на Голямата Източна криза не са успешни и това води до избухването на Руско-турската Освободителна война (1877-1878). След няколко месечни сражения руската войска достига Одрин и на 8/20 януари 1878 г. го превзема. Няколко дни по-късно е подписано примирие, а на 19 февруари/3 март 1878 г. е сключен и Санстефанският прелиминарен договор, по силата на който османците признават независимостта на Сърбия, Черна гора и Румъния и създаването на автономно и трибутарно българско княжество „с християнско правителство и народна милиция“. Неговите граници обхващат почти напълно приетите за български земи от Цариградската посланическа конференция или накратко казано – Мизия без Нишко и Пиротско, които стават сръбски, Добруджа без северната ѝ част, която става румънска, Тракия без Одринско и Гюмюрджинско, които остават турски, и Македония без Солунско и Халкидическия полуостров.

Санстефанският мирен договор е приет с огромна радост от българския народ. До голяма степен той отговаря на исторически обоснованите искания на балканските християни. Друг е въпросът, че дори и Русия знае за неговата бъдеща ревизия, тъй като преди и по време на водената от нея последна за XIX век война с Османската империя тя не един или два пъти е обещавала, че съдържанието на бъдещия мирен договор ще се определи на конференция с участието на Великите сили. Затова и ясно е заявено, че текстът, подписан в Сан Стефано, е прелиминарен, тоест предварителен. Англия и Австро-Унгария се обявяват срещу него. В крайна сметка се стига до свикването на мирен конгрес. Решено е той да се проведе в Берлин и да бъде председателстван от германския канцлер Ото фон Бисмарк.

Берлинският конгрес, художник Антон фон Вернер, 1881

Заседанията му са открити на 1/13 юни 1878 г. в двореца Радзвил, а на 1/13 юли 1878 г. е подписан Берлинският мирен договор, по силата на който населените с българи земи са разпокъсани и по-голямата част от тях преминава в чужди ръце. Освен че е взето решение автономното и трибутарно българско княжество да обхваща само Северна България и Софийския санджак и Нишко и Пиротско да останат сръбски, е поставено и началото на Добруджанския, Тракийския и Македонския въпрос. Северна Добруджа остава завинаги в ръцете на Румъния и така и не става българска, Северна Тракия формира т. нар. Източна Румелия, която продължава да е под властта на султана, но разполага с административна автономия, а Южна Тракия и Македония са върнати в пределите на Османската империя. Въпреки че в договора е предвидено и тяхното реформиране, не настъпват никакви положителни промени, а се случва точно обратното – до голяма степен постигнатото от българските възрожденски дейци е унищожено.

Развитие

Берлинският договор играе ключова роля в историята на Третата българска държава. От него трудно могат да бъдат изведени някакви позитиви, защото с подписването му едновременно е сложен край на продължилата няколко месеца българска радост от историческата справедливост, наложена от Санстефанския мир, и е поставено началото на българската борба за национално обединение, която ръководи случващото се в страната почти до средата на следващия век. Посрещнат е с тъга и гняв от страна на българите. Мнозина от тях решават да се възпротивят – пишат писма и съставят петиции до Великите сили, но и са готови да воюват. В Княжество България и в Източна Румелия са създадени комитетите „Единство“, които, ръководени от Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Екзарх Йосиф I, Драган Цанков и други изявени възрожденци, започват подготовка за въоръжени действия. До голяма степен стоят в основата на Кресненско-Разложкото въстание, което избухва по поречието на река Струма през есента на 1878 г. и въпреки че е потушено, се явява първият български опит за въоръжена съпротива срещу решенията на конгреса.

В Берлин е решено Северна Тракия да образува областта Източна Румелия, която да разполага с административна автономия, тоест да има органически устав, назначаван от Високата порта генерал-губернатор, собствена изпълнителна, законодателна и съдебна власт. Българите в областта, които са и мнозинство, започват да работят за обединението ѝ с Княжество България и за подготовката на въстание, което да доведе до освобождението на Македония. Впоследствие осъзнават, че това няма как да стане наведнъж, тъй като Великите сили ще бъдат против, и решават да извършат желаното на два етапа.

Създаден е Българският таен централен революционен комитет, а за негов председател е избран Захари Стоянов. На 6/18 септември 1885 г. Съединението е обявено, а два дни по-късно то е признато и от българския княз Александър I. Въодушевлението, което обзема българите, е помрачено от позициите на Великите сили – считайки този акт като нарушение на Берлинския мир, Османската империя, Русия, Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия и повечето от балканските държави се обявяват против. Впоследствие Сърбия обявява война на България, но тя не завършва с очаквания от крал Милан успех.

Успехът на Съединението вдъхва надежда у българите, живеещи в Македония и Одринска Тракия. Първоначално те смятат да организират директното присъединяване на земите си към България, но впоследствие преценят, че такъв акт няма да бъде приет от Великите сили, и разбират, че желаното от тях може да се осъществи само ако се премине и през етап на автономия, като за тази цел през 90-те години на XIX век поставят основите на нелегална организация. Македонските и тракийските българи, които са напуснали родните си места и живеят в Княжество България, също не стоят безучастни – сформират свои отделни дружества, на по-късен етап се обединяват, като смятат, че исканията им могат да бъдат постигнати само с водещото участие на българската държава. Въпреки че помежду им има разногласия и спорове относно ръководството, стратегията и тактиката, и едните, и другите виждат постигане на целта си посредством въстание.

През 1902 г. Върховният македоно-одрински комитет, който стои начело на македонските и тракийските българи, живеещи в Княжеството, организира избухването на Горноджумайското въстание. Той не променя позицията си, въпреки несъгласието на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която представлява живеещите в Македония и Одринско българи. Начинанието му е жестоко потушено. Великите сили се опитват да принудят султана да реформира европейските си владения, но усилията им се оказват неуспешни. Тези събития принуждават вътрешните дейци да вземат решение за вдигане на въстание през 1903 г. В Македония то избухва на 2 август (Илинден), а в Одринско – на 19 август (Преображение), затова и остава в историята като Илинденско-Преображенско. Въпреки първоначалните си успехи, въстаниците са разбити от превъзхождащите ги по численост и въоръжение османци. България не може да им помогне, защото Великите сили се обявяват против акцията им. Избити са 5 000 души, опожарени са 201 села, без покрив остават 70 000, а 30 000 избират да потърсят спасение в свободните български земи.

Въпросът за принадлежността на Македония и Тракия остава нерешен. Оказва се, че местните българи не могат да променят положението си дори и по военен път, уповавайки се само на собствените си сили. И двете въстания са прибързани, недобре подготвени, в неблагоприятна международна обстановка, но както и в други случаи извършеният над участниците и особено над мирните жители погром от страна на османците предизвиква вниманието на някои от Великите сили. През есента на 1903 г. руският император Николай II пътува до Виена, където на 17 септември се среща с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф.

Водят преговори, които продължават в град Мюрцщег, от чието име идва и названието на изготвената от тях Мюрцщегска реформа. Тя е връчена на Високата порта на 10 октомври и предвижда в Солунския, Битолския и Скопския вилает да бъде установен сериозен контрол върху дейността на местните власти, като се назначат чужди цивилни агенти, да се реорганизират жандармерията и полицията, като се назначат чужди военни, да се промени състава на администрацията и съда, като се назначат представители на местните християни, и да се помогне за възстановяването на разрушеното и за завръщането на мирното население.

В този проект има доста недостатъци – от една страна, той не засяга Одринска Тракия, а от друга – се ръководи от турчин. Това са причините, поради които не постига напълно целите си. Същевременно обаче между България и Османската империя се водят преговори. Те продължават дълго време, но все пак приключват със споразумение. То е подписано през пролетта на 1904 г. и основно е свързано с осигуряването на амнистия за въстаниците и със завръщането на бежанците по родните им места. На пръв поглед това е успех за българската страна, но всъщност се оказва, че между написаното на хартия и практическата му реализация има голяма разлика. Тя е свързана най-вече с тракийските българи. Много от амнистираните впоследствие отново са задържани, а на искащите да се завърнат са създавани редица неудобства, които да ги откажат от тези им намерения.

Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание и провалът на българо-турското споразумение от 1904 г. водят до влошаване на отношенията между двете страни. Сред политическите среди започва да се обсъжда възможността за обявяване на война на Османската империя. Тази идея се приема от княз Фердинанд и от управляващите от Народнолибералната партия. Те отделят доста средства и работят усърдно за модернизирането на българската армия. Правителството на Александър Малинов, което встъпва в длъжност в началото на 1908 г., споделя тази линия. В този дух е и провъзгласяването на България за независимо царство на 22 септември същата година. Отхвърлили васалитета на султана, българите са готови да поемат по пътя към военния конфликт, който да доведе до обединението на всички земи, населени с българи, включително Западна и Източна Тракия.

През първото десетилетие на ХХ век окончателно се стига до извода, че за да решат националните си проблеми, балканските християнски държави трябва да обединят силите си. За осъществяването на тази идея благоприятства и променената международна обстановка – Великите сили, които доскоро дружно са пазили Берлинския договор, са сформирали два съюза – Антантата, към която се числят Русия, Англия и Франция, и Тройния съюз, от който са част Германия, Австро-Унгария и Италия. За разлика от преди, в този момент само държавите от втория са на мнение, че османските граници трябва да останат непроменени. С подкрепата на руското правителство започват преговори. С подписването на договори и военни конвенции между България и Сърбия и България и Гърция и устна декларация от страна на Черна гора през пролетта на 1912 г. Балканският съюз е факт.

Въпреки че държавите, участващи в Балканския съюз, не са изчистили напълно отношенията помежду си, през октомври 1912 г. войната срещу Османската империя е обявена. В нея водеща е ролята на българската армия, като в нейна помощ действат Македоно-одринското опълчение и редица чети, сформирани от македонските и тракийските българи. Съвсем скоро са освободени Македония, Източна и Западна Тракия. Българските войски обсаждат Одрин, който се счита за непревземаем, и същевременно настъпват към Цариград. Султанът иска примирие, но заслепеният от победите цар Фердинанд не съобщава на съюзниците си за него и продължава атаката. След неуспеха в битката при Чаталджа, е принуден да започне по-неизгодни преговори. В началото на декември в Лондон се поставя началото на конференция на представителите на държавите от Балканския съюз и на Османската империя и конференция на посланиците на Великите сили, без чието съгласие не може да се вземат каквито и да е било решения.

Превземането на Одринската крепост

Разискванията се протакат, а в Истанбул младотурците извършват преврат. Те възобновяват военните действия, но отново са победени. На 13/26 март 1913 г. след невиждана атака за часове е превзета и Одринската крепост. Това принуждава Високата порта да продължи с преговорите и да се съгласи с подписването на 17/30 май 1913 г. на утвърдения и от Великите сили Лондонски мирен договор, по силата на който тя се задължава да предаде на Балканския съюз всички земи с изключение на Албания (обявена е независимостта ѝ) и егейските острови (международна комисия трябва да реши към коя страна да бъдат присъединени), които са разположени на запад от правата линия между Мидия на Черно море и Енос на Егейско море. Чрез този акт до голяма степен е осъществен стремежът на българите към национално обединение, отчасти е решен Македонският въпрос (България получава голяма част от Македония), а българските искания, свързани с принадлежността на Тракия, са напълно удовлетворени (български стават Източна и Западна Тракия). По всичко личи, че ако следващите събития не се бяха развили по този начин, възникналият в Берлин Тракийски въпрос щеше да приключи в Лондон.

Противоречията между държавите от Балканския съюз се изострят още по време на войната. Без да спазват каквито и да е било договорености с България, сърбите и гърците се настаняват във Вардарска и в Егейска Македония и подготвят идването на своя администрация. Същевременно обявяват четите на ВМОРО за незаконни и започват да преследват привържениците им. Виждайки, че се отива към нов конфликт, Русия се опитва да успокои напрежението помежду им и още в деня на подписването на Лондонския мир ги приканва да решат проблемите си с нейна помощ. Както тя, така и Англия и Франция се опитват да запазят обединението им, тъй като в негово лице виждат съюзник в бъдещия военен конфликт с държавите от Тройния съюз, който се очаква да избухне съвсем скоро. Германия и Австро-Унгария обаче искат проблемът между балканските държави да се задълбочи.

На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват таен договор, който е насочен срещу България и предвижда обща граница в Македония. Въпреки опитите на Антантата да намери мирно решение на конфликта, никой не отстъпва. Мислейки, че резултатът от предходната война ще се повтори, без съгласието на правителството на 16 юни 1913 г. цар Фердинанд заповядва атака срещу сърби и гърци. Българската армия има своите успехи, но грешки в стратегията и тактиката и липсата на достатъчно войници водят до загубата на водещата роля. Международната обстановка също се оказва не на страната на българите – възползвайки се от случващото, румънците, които искат промяна на границата в Добруджа, прекосяват Дунав и в средата на юли се озовават на 30 км от София, а турците извършват т. нар. реокупация на Източна Тракия и достигат старата си граница с България. При така създалата се ситуация правителството на д-р Васил Радославов предлага примирие. Отказът, който получава от гърци и сърби, го принуждава да предприеме контранастъпление. След като гръцките войски са обкръжени, в Букурещ започват преговори. Те продължават десетина дни, но довеждат до подписването на 28 юли/10 август 1913 г. на мирен договор.

За основен виновник за войната е считана България. Загубила подкрепата на Великите сили, тя се разделя с Южна Добруджа, която е дадена на Румъния, Вардарска Македония, която става сръбска, и Егейска Македония, която преминава в гръцки ръце. За нея остават Пиринска Македония, Родопите и Западна Тракия. Нерешен остава въпросът за Източна Тракия. България търси съдействието на държавите, участвали в провелата се през месец май същата година конференция в Лондон. Тя желае турските войски да се изтеглят отвъд линията Мидия-Енос, но не среща подкрепа от никоя страна.

Руси Славов

Същевременно, опитвайки се да противодействат на евентуално решение в българска полза, турците решават да прочистят областта от българи. Подлагани на грабежи, мъчения и гонения, те са принудени да напуснат родните си места и да потърсят закрила в пределите на Царството. От същите мъки са сполетени и българите в западните предели на Тракия. Турци и гърци опожаряват десетки села и убиват по най-жесток начин мнозина от тях – предимно деца, жени и старци.  Оцелелите се опитват да получат помощ от чуждите консули в Дедеагач, но такава не им е оказана. Спасяват се единствено и само благодарение на четите на Димитър Маджаров и на Руси Славов.

Изпаднала в международна изолация, България се принуждава да започне преговори с Османската империя. Те започват в началото на септември в Цариград. Българската делегация е водена от генерал Михаил Савов, от работещия във външно министерство Григор Начович и от пълномощния министър Андрей Тошев, а турската – от вътрешния министър Талят бей, от военноморския министър Махмут паша и от председателя на Държавния съвет Халил бей. След не чак толкова дълги разисквания и при липсата на друга алтернатива в този момент се стига до подписването на 16/29 септември 1913 г. на Цариградския мирен договор. За разлика от Топханенския акт при този документ България е губещата страна – тя признава правото на султана да владее Източна Тракия, като в замяна получава неравносилни териториални придобивки в Царевско, Малкотърновско и Свиленградско. Така този дял от Тракия не само е обезбългарен, но и остава завинаги в чужди ръце.

Димитър Маджаров

Заключение

На пръв поглед Тракийският въпрос изглежда като проблем, който засяга балканските държави и Османската империя. Всъщност обаче Великите сили са тези, които решават кои земи към коя страна да бъдат присъединени. Както и в други случи, те не се интересуват какво по етнос е преобладаващото население. Оказва се, че идеята за справедливост, която според тях е водеща в мислите и действията им, реално не води до мир, а до нови конфликти и разединение.

Възникналият през 1878 г. Тракийски въпрос не приключва с българо-османския договор от 1913 г., но развитието му в следващите десетилетия не води до успех в полза на България. Тя не само губи източните предели на Тракия, но и заради участието си в Първата световна война на страната на Централни сили, е принудена да се раздели и със западните ѝ части. Това предопределя съдбата на стотици семейства. Опитите на българските правителства през първата половина на ХХ век да предизвикат някаква промяна са неуспешни. Раната, свързана с Тракия, остава да тлее в сърцата на хиляди българи.

 Автор: Антон Атанасов

 БИБЛИОГРАФИЯ

Косатев, Т. Тракийският въпрос във външната политика на България (1919-1923). София, 1996.

Косев, К., Дойнов, Ст. Освобождението (1877-1878). София, 2003.

Митев, Пл. Българското възраждане. Лекционен курс. София, 2012.

Пантев, А., Глушков, Хр. Европейски измерения на Освободителната война (1877-1878). Велико Търново, 2008.

Стефанов, Г. Международни отношения и външна политика на България (1789-1970). София, 1977.

Филчев, Ив. Тракийската организация в България. София, 1999.

Филчев, Ив. Тракийският въпрос и тракийското движение в България. София, 2007.

Хаков, Дж. История на съвременна Турция. София, 2017.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор