В многовековната православна традиция почитта към светите мощи на Божиите угодници е широко разпространена. Православните християни вярват в присъствието на Божиите угодници, в осветените от благочестивия им живот тленни останки и прибягват до тяхната непосредствена закрила пред Бога. Достатъчно е да се направи преглед на чудесата, които се описват след молитви пред светите мощи на най-прославения българския светец и закрилник – Св. Йоан Рилски, за да се добие представа за силата на тази традиция. Светите мощи се отличава с благоуханието и нетлението си. Степента на нетление е различна според благодатта, с която светецът е бил дарен приживе. Тя може да бъде пълно запазване на тялото (св. мощи на Александър Свирски (XV в.), Св. Йоан Шанхайски и Сан-Франциски († 1966 г.) и др.) или оцветяване в кехлибарен жълт цвят на костите. Такъв пример е благочестивият български монах от Атон – Антоний и др.)
През средновековния период най-богат със своите светини, в това число и на св. мощи, бил столичния град на Византийската империя – Константинопол. Възприела традициите на православието от своята кръстница Византия, българската държава не остава встрани от нея. Столицата на Второто българско царство – Търново – бива прославена със своите църкви и околни манастири и пазените в тях светини. По време на своите успешни походи българските владетели пренасят в столицата си мощите на светци, които намирали в превзетите от тях градове. Българите виждали в това потвърждение за Божието разположение и закрила над държавата им. Присъствието на светите мощи утвърждавало името на столичния град в православния свят и придавало още по-голям авторитет на българското царство.
Сред пренесените в българската столица свети мощи били и тези на Св. Иларион Мъгленски. Сведенията за него обаче са оскъдни. В българската книжовна традиция за него са запазени Разказ за пренасянето на мощите му в Търново и Житие, което изготвя Св. патриарх Евтимий Търновски. Първата от двете творби е създадена през XIII в. и е запазена в две редакции, между които има някои малки като обем разлики. Ръкописът с първата от редакциите е загубен, но преди това Любен Каравелов успява да се сдобие с неин препис и я публикува в своя сборник „Сокол” (1876 г.). Втората редакция се среща в ръкописи от XIV в. насетне и влиза в Стишния пролог (сборник с жития, които се четат в празничния ден на светиите). Стишният пролог се разпространява широко сред православните славяни и то именно в редакцията, която му е осъществена в българската столица Търново. Житието на Св. Иларион Мъгленски, което патриарх Евтимий пише през втората половина на XIV в., също е много разпространено в сръбската, молдовската и руската книжнина.
От двете произведения обаче сведенията за светеца са малобройни. Неговият произход е трудно да бъде установен с точност. Роден е в околностите на Охрид и живее през XII в. Според Св. Патриарх Евтимий е син на благочестиви родители. Замонашва се на осемнадесет годишна възраст и бързо си спечелва име на честен и всеотдаен на благочестивия живот монах. Избран е за игумен в манастира, който обитава. Св. Патриарх Евтимий разказва, че Св. Богородица се явява на охридския архиепископ Евстатий и го насочва да въздигне игумена Иларион. Евстатий се подчинява и ръкополага светеца за епископ на град Мъглен.
От позицията на своето ново служение Св. Иларион се прочува като ревностен борец против ересите. Той наставлявал почитането на иконите, кръста, Св. Богоридица, светите Тайнства на Църквата, учел на благочестив живот и сам давал пример за това. Не е случайно, че в публикувана от Л. Каравелов редакция на Разказа за пренасяне на мощите му в Търново, той е наречен „воин против богомилите”. Според Св. патриарх Евтимий той наставил в пътя на православното благочестие дори самия византийски император Мануил Комнин (1143 – 1180 г.). Предполага се, че светецът умира около 1164 г.
Неговият свят живот и наставления оставят дълбока следа у повереното му църковно паство. Обичай в православието е прославата на Божиите угодници да става въз основа на спонтанната народна почит, спомена за благочестивия християнски живот на светеца и чудесни знамения преди и след смъртта му – молитвени чудеса, благоухание и нетление на мощите. Тогава Църквата, проучвайки случая, предприема включването на светеца в празнични календар на православието и за случая се изготвят Житие и Служба на светията. Тази традиция се изпълнила и над Св. Иларион. Мястото, където били положени мощите му, станало място за молитва и поклонение пред Бога, а почитта към епископа като Божи угодник и застъпник пуснала корени в околностите на Мъглен.
След възстановяване на българското царство българските владетели предприемат настъпление на юг от Стара планина. Тези действия имали за цел присъединяване към българската държава на българите, които все още били поданици на византийския император. Вероятно през втората половина на 1205 г. град Мъглен бива завладян от победоносните войски на цар Калоян (1197 – 1207). Научавайки за поклонението пред светеца епископ Иларион, цар Калоян не пропуснал случая да освети своята столица с неговите свети мощи. По този начин българите допринесли за прославата на Св. Иларион. Именно в българската столица Търново неговата памет бива включена в Църковните диптиси и поклонението пред святостта му от регионално станало общобългарско, а и общоправославно. Светецът, без да престава да бъде общоправославен покровител, се възвисил и с ореола на закрилник на българската столица и царство. Към неговия авторитет прибягва и Св. Патриарх Евтимий в своя стремеж да пази чистотата на православната вяра от ереси и в желанието си да укрепи духовно българския народ. Всички жития, които прославения български светител пише за светците, чиито свети мощи били в Търново завършват с молитва. Към Св. Иларион, тя гласяла: (публикува се със съкращения):
„Но, о, утверждение на архиереите! (…) Понеже имаш дръзновение към Бога, погледни към нас свише, защото сега (…) виждаш ясно Светата Троица! Запази стадото си невредимо от всички дяволски козни, огради ни с благодатта дадена ти от пастироначалника, от спасителя Христос. С бича на мъдрите си думи разгони вълците на безчестието, с вятъра на твоята благодат разпилей дяволските клевети като плява, наставлявай ни в църковното послушание, съчувствай на нашите беди.
Знаеш добре, колко е тежка бремето на настоятелството! Познаваш грижата на архиерейството! Знаеш добре да ни направляваш и наставляваш, ако поискаш и да ни насочваш към пристанището на божиите желания!
Ти имаш опит във всичко това, всички тежести заради Христовата църква си поел!”
Еретическите въстания си усмирил, противящите се на благочестието на догматите чрез духовно изкуство към благочестие си възвърнал!
(…)С добър подвиг си се подвизавал, живота си завършил, вярата си запазил!
Затова, макар и мъртъв, като жив след смъртта си живееш и ковчегът на твоите мощи излива непресъхващи струи на различни изцерения. Не само това, но и нашия престол украсяваш, а многото ти подвизи ни насърчават към ревност. (…) Амин!”
След падането на Търново под османска власт през 1393-1394 г. Султан Баязид предава мощите на Св. Иларион на своя васал Константин от Жиглово, който ги отнася в манастира „Св. Архангел Михаил” в Сарандопор (Македония). Паметта на Св. Иларион Мъгленски се чества на 21 октомври и до днес остава в съзнанието на българите като един от свързаните с България небесни закрилници.
