Стефан Стамболов е революционер, политик и един от строителите на съвременна България. Неговият принос и роля го нареждат сред най-значимите личности в историята. Той оставя своя неповторим почерк във формирането и укрепването на българската държавност. Образът му е противоречив, но едно е неоспоримо – той няма аналог.
Стефан Николов Стамболов е роден на 12 февруари (30 януари – стар стил) 1854 година в Търново. Израства в семейство с общо десет деца. Бъдещият държавник първоначално учи в родния си град, а след това заминава за Одеса, където постъпва в Духовната семинария. Едва 20-годишен, младежът се сблъсква със суровата политическа действителност и със сложното и повлияно от различни интереси държавно управление.
Интересен факт е, че в Одеса се запознава с идеите на анархизма. Според някои изследователи той вероятно е привлечен от отрицанието на анархистите към съществуващия ред в Русия. Изглежда това по никакъв начин не претъпява патриотизма му и още тогава той пише за нуждата да се премахне османското владичество. През 1873 година Стамболов се завръща в България, готов да се отдаде на борбата за национално освобождение. Той бързо навлиза в революционните среди. Сприятелява се с големия борец за свобода Христо Ботев и двамата издават обща стихосбирка наречена „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова“.
Бъдещият политик участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от лятото на 1874 година. Впечатлява с острия си ум и присъщата си енергичност. Не след дълго е назначен за апостол в подготвящото се Старозагорско въстание. След разбиването му е определен за главен апостол на Търновския окръг по време на Априлския бунт. Когато въстанието е потушено и потопено в кръв, успява да избяга в Румъния, а впоследствие се включва в Българското централно благотворително общество (БЦБО) и спомага за изграждането на Българското опълчение.
След Освобождението Стамболов е потресен от несправедливостта на Берлинския договор, който оставя значителна част от българското население под чужда власт и става един от основателите на комитетите „Единство“ и организатор на Кресненско-Разложкото въстание. В политическия живот навлиза едва 25-годишен, преждевременно узрял и готов да се отдаде на България.
Своята зашеметяваща и противоречива кариера Стамболов започва в Търново като член на Либералната партия. Става народен представител и заместник-председател на Второто обикновено народно събрание, въпреки че по конституция няма необходимата възраст и консерваторите правят опит да касират избора му. Сближава се с Петко Каравелов и след разцепването на Либералната партия се включва в крилото на съратника си. В периода 1884-1886 година Стамболов заема един от най-отговорните постове в държавата – председател на Народното събрание.
Той е един от най-решителните защитници на Съединението, като оказва сериозен натиск върху княз Батенберг за легитимирането на този политически акт. Макар често да влиза в разногласия с владетеля, след премахването на Режима на пълномощията и възстановяването на Търновската конституция отношението му към държавния глава става по-положително. Не подкрепя извършеният преврат в нощта на 8 срещу 9 август 1886 година. Бившият революционер ясно осъзнава реалната опасност за бъдещето на страната в случай, че князът бъде отстранен. Именно с това би могло да се обясни неочакваната му роля като eдно от главно действащите лица по време на контрапреврата, целящ да върне Батенберг на престола.
След отстраняването на превратаджиите, Стамболов е назначен за регент заедно с Петко Каравелов и Сава Муткуров. Той има централна роля в избора на нов княз. След коронясването на Фердинанд Сакскобургготски Стамболов съставя правителство и оглавява държавата. Начело на Народнолибералната партия, на която е основател и на практика несменяем лидер. Управлението на страната попада в ръцете на най-влиятелния, решителен, но и понякога краен във възгледите си държавник.
По време на Стамболовото управление младото княжество претърпява икономически подем и България тръгва по пътя на индустриализацията и модернизацията. Законите, прокарани от стамболовистите защитават родното производство и създават благоприятни условия за преуспяването на частния сектор. Според министър-председателя държавният протекционизъм е политика, която може да създаде стабилни основи за развитие. В международните отношения Стамболов обръща погледа си на запад, като отказва да постави външната политика на страната в зависимост от исканията на Русия, което в крайна сметка ще доведе и до скъсване на дипломатическите отношения между двете страни.
Този рязък завой, макар и целящ единствено да укрепи и затвърди позициите на държавата, вкарва министър-председателя в конфликт с онези, които вярват че за успешното решаване на българския национален въпрос е необходимо държавата да се осланя на Петербург. За сметка на това България установява приятелски отношения с Османската империя, търсейки всевъзможни начини за приближаване до голямата цел – обединението на българските земи. Успехите от новата политика към Високата порта са назначаването на български владици в Скопската и Охридската епархия.
Защитата на националните интереси и преуспяването на държавата се превръщат в самоцел за Стамболов и често в действията си той далеч не е воден от демократичните принципи и норми. Цензурират се печатни издания, насилствените методи и практики постепенно се превръщат в основен механизъм за постигане на политически цели, а при най-тежките случаи се стига и до физическо ликвидиране. Репресиите не подминават и онези от доскорошните спътници и последователи на Стамболов, които застрашават стабилността на управлението му. Държавникът сам признава, че за него най-важно е спокойствието и сигурността в страната, а не реномето и престижа на демокрацията.
Успехите, които постига Стамболовото управление, са неоспорими. Служейки си непоколебимо и безскрупулно с властта, политикът укрепва и издига авторитета на Княжеството. В същото време действия като ликвидирането на политически опоненти и други подобни допринасят за изграждането на диктаторския образ на Стамболов, който успява да навлече върху него гняв и омраза в размери, които можем да срещнем при малко политици.
През 1894 година Стамболов, несъгласен с контактите на княз Фердинанд с руски представители зад неговия гръб, връчва една от поредните си оставки и на 31 май 1894 година тя най-неочаквано е приета, а правителството на Стамболов е свалено. След 8-годишно управление Народнолибералната партия пада от власт и мандатът на „най-значимия български държавник“ приключва. Като вътрешни причини за това много хора посочват незаконните и непопулярни действия на властта, сред които са полицейски произвол, насилия и репресии, а като външни желанието на княз Фердинанд да се отърве от силния си министър-председател и да уреди по-лесно своето международно признаване.
Отстраняването на Стамболов прехвърля кормилото на държавата в ръцете на Константин Стоилов. Сега бившият премиер става жертва на онези методи, които самият той е използвал. Стамболов за кратко е арестуван заради критики към княз Фердинанд, по-късно е освободен, но ново производство срещу него започва още същата година в опит да се докаже, че той организира атентата срещу себе си през 1891 година (при който е убит финансовият министър Христо Белчев). Доказателства не са намерени. Стамболов прави опит да напусне страната, но молбата му за издаване на задграничен паспорт с цел лечение е отхвърлена от правителството.
Най-влиятелният мъж в България от края на XIX век променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, като този рискован акт му коства най-ценното – живота. Оставайки без своята най-силна защита от омразата, а именно властта, на 3 юли 1895 година Стамболов е жестоко посечен в центъра на София, пред погледите на десетки минувачи. Три дни по-късно той умира от раните си. България се прощава с един от най-големите си държавници.
Роден под сянката на чужда власт, узрял като революционер, преминал през обърканите години на следосвобожденска България, усъвършенствал се като политик и държавник, Стефан Стамболов е една изключителна и неповторима личност. Съчетаващ амбицията за власт и силовите методи на управление с идеята за защита на националния интерес и просперитета на държавата, той се превръща в една от най-интересните фигури в новата ни история. Като че ли най-точно оценка за управлението на Стамболов дава самият той със своята известна фраза: „И за опашката на дявола ще се хвана, ако трябва, но ще изтегля България!“
