Фактът, че България се освобождава от Османската империя благодарение на Русия, безспорно поражда положителни чувства у голяма част от българите към империята. И то заслужено. Със сигурност можем да кажем, че те са преобладавали сред обикновените граждани, които с времето са си създали за руснака романтичния образ на бедния войник дошъл да отдаде живота си за тях, но не липсват примери и за хора от интелигенцията повярвали сляпо в идеала на панславизма и братството с Русия. В самата идея за славянското братство със сигурност са вярвали и много от самите руснаци, но когато говорим за държавна политика, особено на империя като Русия, е ясно, че каквито и да е чувства и утопични идеи няма как да бъдат водещи.
Един безпристрастен (!) поглед назад във времето към годините около Съединението ясно ни показва, че Русия, като всяка друга империя, на първо място винаги би поставила своите, а не тези на „славянските си братя“ интереси. Днес това едва ли успява да изненада някого, но в първите години на Третата българска държава положението е било другояче. Не са били един и двама онези, които наивно са смятали, че Руската империя веднъж освободила ни и начертала Санстефанска България, желае единствено доброто на нашата страна.
В тази атмосфера на политическата сцена ярко изпъква Стефан Стамболов. Той ясно съзнава, че най-наложителното в историческия период е да се мисли на първо място за българските интереси. Да, безсъмнено, в някои свои изказвания и действия Стамболов достига до крайности, които затвърждават имиджа му на „русофоб“, но тази тема е обект на други наши материали.
В следващите редове ще ви представим статия на Стамболов, публикувана във вестник „Свобода“ на 19 ноември 1886 година, в която той разглежда въпроса за отношението на Русия към българските интереси.
Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.
От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност.
Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съединението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.
Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва измежду войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.
Гнусните замисли на властолюбците се осъществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После свалянието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.
Всеки, който по-напред предполагаше, че може би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовляваше бунтове и смущения в страната с цел да предизвика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипломати и на царя.
Грубите отношения на руския пратеник спрямо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунтове посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един честен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху нейните благопожелания за наший народ. Настана вече решителний час за нашите ръководящи елементи, нашата интелигенция да покаже пред света доколко наший народ е достоен за свободен индивидуален живот.
И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший народ. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни материални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.
При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживява нашето Отечество, когато нашата независимост и самостоятелност са изложени на опасности да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независимост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелигенция принадлежи болшинството от нашата интелигенция начело с днешното правителство.
Подир това следват личности, които не притежават твърди политически убеждения и на които е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.
Последний ред обхваща ония хора, които се явяват много пo-активно в полето на политический живот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да могат да си постигнат целта, държението (на) властта. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви безобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохме за нашите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успешен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени политически принципи, а инстинктивно и без всякакви по-нататъшни разсъждения се покланя пред блясъка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна нация. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите правителства през печата и своите народни представители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална поддръжка.
Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на руското правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогласи, че на мястото на болна Турция трябва да се основе силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат еднакви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от нашата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балканския полуостров.
В. „Свобода“, бр. 7, 19.XI.1886 г.
