Средновековието… този условен и с доста размити граници термин обикновено извиква в съзнанието на всеки съвременен човек представата за епични сражения, водени от рицари и войни по забравени вече бойни полета. Представа за могъщи крепости, издигащи каменните си снаги по настръхнали скални зъбери, за царе, императори и князе, пируващи в своите чертози, след спечелена битка или предаващи своите владения и титли на победилия ги враг. И действително, този период си е извоювал специално място в сърцето на българина, защото за него средните векове са времето, в което българската държава е в апогея на своето могъщество.
В днешно време историята не трябва да е затворена книга, запазена за малък кръг изследователи, занимаващи се с нейното описване и изучаване. В епохата на модерните технологии все по-широк кръг от хора имат възможността да се докоснат до загадките и мистериите, крити от отминалите епохи сред прашните рафтове на старинни библиотеки, белеещите се зидове на рушащи се крепости или потопените в забрава древни некрополи. В действителност обаче начинът, по който става този досег – посредством екрана на персоналния компютър, домашния телевизор или мобилно устройство, не може да замести усещането от личното преживяване, приключението, в което историята може да те потопи, ако й го позволиш.
Вероятно от този ход на разсъждения са се ръководели редица български дружества, занимаващи се с възстановка на историческите събития, култура и общество, характерни за Балканското Средновековие. Подобни сдружения, макар и сравнително нови за българската действителност, са изключително добре застъпени в западноевропейските страни, като Франция, Англия и Германия, където популярността им сред хората се радва на извънреден интерес. Главната цел на българските средновековни сдружения, като Модус Вивенди, Вълкашин, Авитохол и прочее, е да предизвикат интерес у хората към един период, който в крайна сметка е бил едно от стъпалата, довели света до съвременния му ход на развитие.
На 16 септември 2017 година София осъмна със странна гледка. Фигурите на бронирани войни, благородници, монаси и занаятчии, бродеха из парка на Военна академия, сякаш съживени призраци, излезли от мъглите на времето, дошли да се срещнат със своите потомци. Многобройни палатки, шатри и павилиони, изпълваха пространството между величествените дъбови дървета, а обикновено дълбоката тишина в парка бе нарушавана от нетипичните за центъра на София звуци на звън на мечове, тежки удари на чук върху наковалня, мистични напеви на старинна българска гайда, причудливи музикални извивки на средновековна флейта и възторжени възклицания на любопитната тълпа от посетители, дошли да попият колорита на събитието.
Фестивалът предлагаше интересни възможности за досег с българското минало, както за професионалните научни изследователи, които можеха свободно да беседват по даден въпрос с организаторите, посветили се на претворяването на българското минало, така и за хората, дошли просто да се запознаят по-добре с този обичан от българите период на възход на българската държава. Вероятно обаче най-интересно и пъстро това събитие бе за децата, които опитваха късмета си в архаичната вече игра да качиш яйце с пръчка до върха на наклонена дървена плоскост, с възхита пробваха войнски шлемове или гледаха представянето на ежедневието на средновековните благородници.
По увлекателен начин бяха представени редица интересни занаяти от балканския бит, като грънчарството, кожарството, тъкачеството, ковачеството и дори кулинарията. Най-запалените гастрономи имаха възможността да опитат типичните за средновековната българска трапеза тестени изделия, печени в пещ. Въпреки отсъствието на съхранени рецепти, указващи начина на приготовление на български ястия от средните векове, влиянието на ромейската кухня е безспорно, което дава и възможност за обосновани предположения от страна на изследователите. Един от експертите в тази насока е Александър Шопов, който описва българската кухня от периода като пикантна, изготвяна с много подправки и изключително разнообразна. За търсачите на истината, според максимата „in vino veritas“, привкус от Средновековието се предлагаше под формата на дегустация на медовина и хипокрас, прочутото подсладено вино.
Освен възможността да наблюдават, по-инициативните посетители можеха и да участват в редица от представените занаяти, като изработването на керамичми изделия, отсичането на средновековни монети, писането върху пергамент със средновековна селекция от книжни пособия или пък просто можеха да се възползват от възможността да седнат около възстановка на средновековна българска дървена трапеза и да отдъхнат от горещия ден.
Българските книжовност и култура, така силно застъпени в периода на късното Средновековие, бяха представени и обяснени по подобаващ начин от монах, който сякаш допреди минути бе писал жития на светци и царе под светлината на лоена свещ. Всички инструменти на средновековния хронист, като пера, пергаменти, багрила, печати и прочее, показваха на широката публика процеса по създаването на източниците, от които днес черпим сведения за българското минало.
Безспорно най-голямо внимание на събитието бе обърнато на методите и спецификите за водене на средновековния бой, който е бил неизбежна част от ежедневието на балканските жители. Разнообразна селекция от автентични за периода български, ромейски, латински и османски оръжия, привличаха вниманието на по-авантюристичните посетители, желаещи да опитат тяхната тежест и баланс със собствените си ръце. Желаещите да се потопят изцяло в периода можеха да преминат през трансформацията, която да ги превърне от представители на съвременния свят в бронирани и въоръжени средновековни войни, готови за сражение с врага. Извънредната тежест на пълното снаряжение, обаче превръщаше екипирането му в трудна и продължителна задача, поради което и бройката на възползвалите се бе относително малка. По-нетърпеливите пробваха само елементи от стандартното за българския средновековен боец снаряжение, като шлемове, бронирани ръкавици или тежки щитове, покриващи по-голямата част от тялото. Незаинтересованите от хладните оръжия или доспехи, можеха от своя страна да изпробват уменията си в стрелба по сламени мишени с емблематичния български боен лък или да се запознаят с устройството на средновековния арбалет.
В програмата на средновековния фестивал бяха включени и няколко демонстрации на средновековна фехтовка в пълно бойно снаряжение, които показваха тежките изисквания, на средновековния бой към физическите качества на бойците. Според експертното мнение на организаторите от Модус Вивенди, времетраенето на една пряка схватка между двама войни рядко може да продължи повече от няколко минути, поради чисто физическото изтощение от голямото тегло на екипировката, носена от участниците.
Краят на средновековния фестивал бе ознаменуван с възстановка на турнирно сражение между бойците, напомнящо до голяма степен западноевропейските рицарски противоборства. Участваха обучени в изкуството на средновековния боен стил мъже и жени от най-различни националности, всички сплотени от общия си интерес към балканската и европейската средновековна история. Сражението е съвсем реално и видимо се различава от любителските подобни изпълнения поради факта, че оръжията макар и затъпени са напълно истински. За най-подходящ терен за провеждането на битката бе избрано предварително източеното езеро в средата на парка на Военна академия. Без да осъзнава публиката притихнала се разположи около тази своеобразна арена и не след дълго мястото се превърна в същински колизеум, на който войните даваха всичко от себе си без да жалят сили, демонстрирайки майсторството си в боя.
Средновековните фестивали са все още относителна новост за България, на която се гледа с лека неувереност, като на нещо, което бихте посетили, но все не остава време. В действителност това далеч не е първото подобно събитие в България. Дори напротив – за последните десет години, подобни мероприятия зачестиха и увеличиха многократно не само базата си от материали за представяне и участници, но се радват и на все по-голям интерес от страна на българската публика. Възстановки на битките за Шумен и Варна, Ахелой, коронацията на цар Калоян в Търновград не са еднократни събития, а вече дейности с определени традиции в съобразност с опита, натрупан от българските средновековни сдружения през годините. Отминалият фестивал в София бе вторият такъв с надеждата на неговите организатори да превърнат събитието в ежегодно.
