Чрез поредицата „Спортна хроника“ сдружение „Българска история“ ви среща с някои от най-големите имена на българския спорт. В нея те ще разкажат интересни случаи и спомени от състезателния си път, ще си припомнят техните върхове и спадове, обрисувайки със собствени думи моментите, в които са давали поводи за гордост на милиони българи.

Първият гост на рубриката е легендата на българския футбол и ски спорт Александър Шаламанов. Той е роден на 4 септември 1941 година в село Бояна. Като състезател по ски има две републикански титли в слалома и гигантския слалом, както и участие на зимните олимпийски игри в Скуо Валей’60. За широката аудитория той е познат като един от най-добрите защитници в историята на българския футбол. Записва 262 мача в елита за „Славия“, с които печели на три пъти Купата на съветската армия (тогавашната национална купа) – 1963, 1964 и 1966 година. Шаламанов има и 42 двубоя за националния отбор, с който участва на Мондиал’66 и Мондиал’70. Безспорните му личностни и спортно-технически качества му носят две награди за Футболист на годината (1963, 1966) и две награди за спортсменство (1967, 1973).

Със ските на бай Славе

В началото освен футбол и ски тренирах и волейбол, но в крайна сметка се насочих към тези два спорта. Фактът, че съм от Бояна изигра роля в заниманията ми със ски спорта. Започнах при треньора Любомир Врингов, а мой модел за подражание бе Любомир Панталеев – Бучката. От моето поколение са Георги Димитров и Георги Варошкин, с които се състезавахме на олимпийските игри в Скуо Валей през 1960 година. По време на подготовката за тях бяхме на лагери в Кицбюел и Аделбоден, но резултатите ни не бяха добри (б.р. Шаламанов е 47-ми в спускането, 37-ми в гигантския слалом и не завършва в слалома). Това обаче бе обяснимо, тъй като в материално отношение изоставахме от останалите. Те разполагаха с модерна за времето си екипировка, а ние разчитахме на дървените ски на бай Славе от Самоков (б.р. става въпрос за Радослав Стоилков, в чиято работилница се произвеждат ските на тогавашните състезатели). Нямахме и лифт, поради което след всяко спускане се катерехме 1 час нагоре по баира за следващото, докато с лифта това става за няколко секунди. Със ските приключих през 1965 година, когато счупих крак на състезанията за Купа „Алеко“.

Шаламанов печели три национални купи с екипа на „Славия“

Начало във футбола

Първите ми сериозни стъпки във футбола са в юношите на „Левски“ (тогава „Динамо“) заедно с братовчед ми. Треньор ни бе Коце Георгиев, на когото съм признателен за всичко, което е направил за мен. Станахме републикански шампиони през 1957 година, но аз винаги съм бил славист и затова от 1958 година насам не съм мърдал от „Овча Купел“. Когато бях в казармата изиграх 3 мача за ЦСКА. Крум Милев толкова ме хареса, че искаше да ме осинови, но сърцето ми ме теглеше към „Славия“. В този начален етап от кариерата ми претърпях и някои разочарования. По време на турнир в Полша с юношеския национален отбор (б.р. вероятно става въпрос за юношеския турнир на УЕФА през 1960 г., който обаче се провежда в Австрия) с Бисер Михайлов се прибрахме в хотела половин час след вечерния час, тъй като в града имаше карнавал. Треньорът Любомир Ангелов – Старото, която явно не ме обичаше, бе наговорил кой знае какви неща на ръководството, тъй като след завръщането ни с Бисер бяхме наказание да не играем футбол 1 години за нарушаване на спортния режим.

Успехи със „Славия“

Имахме страхотен отбор, с който три пъти спечелихме купата, а през 1967 година станахме първия български тим, достигнал полуфинал в евротурнирите (б.р. в КНК). Трябваше да играем срещу шотландския „Рейнджърс“, а бяхме като на тъмно. Никаква информация. Все едно да се качиш на трамвай №5 и да не знаеш къде ще слезеш. Едва сутринта в деня на мача ги видяхме как тренират и се убедихме, че за съжаление са по-добри от нас. За мен неосъщественото желание бе да спечелим шампионската титла. През 1969 година ни обединиха с „Локомотив“ (София), което бе голяма недомислица. От два отлични отбора направиха един, в който нямаше място за всички. Всичко бе на квотен принцип –ръководителят от едните, треньорът от другите, в стартовия състав 6 от единия, 5 от другия тим. Дори в съблекалнята бяхме разделени на две групи, стоящи една срещу друга, което говори достатъчно.

Срещи с Никсън и Брежнев

В деня на откриването на олимпийските игри в Скуо Валей на стадиона присъстваше тогавашния вицепрезидент на САЩ Ричард Никсън и неговата съпруга Пат. Те поздравиха всички делегации, но се задържаха малко повече при българската. Причината бе, че г-жа Никсън бе впечатлена от естествените бели кожухчета от агнешка кожа, с които бяхме облечени. А тях ни ги предостави един завод, намиращ се на гара Искър. През 1966 година пък с националния отбор домакинствахме на Норвегия в европейска квалификация. На трибуните трябваше да присъстват Тодор Живков и Леонид Брежнев. В деня преди мача бе валял сериозен дъжд и парнаджията на стадиона взе обувките ни, за да ги изсуши. Броени минути преди началото на срещата обаче тях ги нямаше и срещата бе под въпрос. В последния момент човекът се появи и обясни, че трамвая, с който идвал закъсал в дъжда. Така успяхме да излезем на терена и впоследствие да спечелим с 4:2 (б.р. историята има и друга версия, според която става въпрос за ваксаджия, който решил да се похвали с придобитите обувки в кварталната кръчма и в резултат на последвалото запиване закъснял за срещата).

Националният отбор от 60-те години по време на подготовка. Шаламанов е втория от ляво надясно на горния ред.

Неволи на световните финали

На световното първенство в Англия през 1966 година трябваше да започнем с мач срещу световния шампион Бразилия. Имахме добър отбор, но сякаш се бяхме уплашили от имената, срещу които излизаме. За Пеле и Гаринча само бяхме чели, а в следващия момент бяхме на един терен с тях. Загубихме с 0:2 и това бе единственото, което бразилците направиха на това световно. В следващите мачове бе същото – паднахме от Португалия на Еузебио и Унгария на Флориан Алберт, тъй като нямахме вяра в силите си. Преди мача с Португалия тяхната делагация подари на всеки от играчите по една Библия на български. След двубоя в яда си някой от съотборниците ми и партийните дейци започнаха да ритат библиите, а впоследствие ни ги прибраха. Само Иван Давидов предварително успя да скрие своята и си я донесе в България. Преди Мондиал’70 пък се появи друго безумие. Правихме подготовка на Белмекен в преспи сняг, а мачовете ни бяха в най-голямата жега. Когато пристигнахме в Мексико почти ни бяха забранили да пием вода, което бе глупост. Аз никога не съм се бъркал в работата на треньорите, но на последната среща с ръководството преди заминаването взех думата и казах, че цялата подготовка е сгрешена и ще има негативни последствия. Записахме 1 точка от 3 мача и когато се завърнахме в първите дни трябваше да бъдем пазени от милиция. Толкова негативно бе общественото мнение към нас.

Партийната намеса

Разбира се, че имаше такава. В квалификациите за Мондиал’66 загубихме с 0:5 от Белгия в Брюксел и за решителния плейофен мач във Флоренция имаше 9 промени в състава. Само Гунди и Борис Гаганелов, който бе партиен секретар на отбора, бяха оставени. Всички тези смени селекционерът Рудолф Витлачил направи след намесата на Недялко Донски, който бе начело на федерацията. Преди самото световно първенство пък трябваше да се реши с каква екипировка ще играем „Адидас“ или „Пума“. Бе ни съобщено от ръководството, че са избрали „Адидас“. По-късно разбрахме, че немците са дали 1 мерцедес и определена сума, която да бъде раздадена на играчите. Парите така и не видяхме, а в автомобила до края на 80-те години се возеше тогавашния председател на БСФС Трендафил Мартински.

Живот след футбола

През 1974 година спрях с футбола, но не по моя воля. Един полковник от Строителни войски просто ме извика настрани преди началото на подготовката и ми каза, че ръководството е решило да ме освободи. В началото на 80-те години бях помощник-треньор на „Славия“, а периода 1983-84 година бях старши треньор. Тогава ситуацията бе много тежка – имаше голямо текучество на играчите, идващите не бяха от необходимата класа, но успях да намеря общ език с тях и в крайна сметка в последния момент се спасихме от изпадане. Нямах амбиции за сериозна треньорска кариера или за работа в чужбина. Радвам се на успехите на сина ми Стефан (б.р. скиор, световен шампион за юноши в слалома през 1988 година, участник на олимпийските игри в Калгари) и внучката Даря (б.р. понастоящем тенисистка). Продължавам да следя всичко случващо се в „Славия“ и българския футбол и се надявам скоро успехите ни да се върнат.

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Спортна хроника: Александър Шаламанов – асът на бялата писта и зеления терен
4.5 от общо 4 глас(а)
Теодор Борисов
Доктор по съвременна българска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, занимаващ се с отношенията "спорт-политика" в социалистическа България. Съавтор на „50 места от българската история отвъд България“ и автор на „Как Цар Футбол превзе България“. Дългогодишен спортен журналист, работил в БТА и вестниците „Телеграф“ и „Меридиан Мач“. Възпитаник на НГДЕК „Константин Кирил Философ“.

Отговор