Чрез поредицата „Спортна хроника“, сдружение „Българска история“ ви среща с някои от най-големите имена на българския спорт. В нея те ще разкажат интересни случки и спомени от състезателния си път, ще си припомнят техните върхове и спадове, обрисувайки със собствени думи моментите, в които са давали поводи за гордост на милиони българи.
Тазседмичният ни гост е една от най-значимите личности в българската борба – Петър Киров. Той е роден на 17 септември 1942 година в с. Калчево, Ямболско. Най-добрият ни представител в класическата борба в категория до 52 кг. през 60-те и 70-те години има в кариерата си 52 златни медали. Сред тях личат две олимпийски (Мексико’68 и Мюнхен‘72), три световни (Едмънтън’70, София’71, Катовице‘74) и 4 европейски титли (Минск’67, Берлин’70, Мадрид’74, Санкт Петербург‘76). 11 пъти е носител на златния пояс на турнира „Никола Петров“. Неизменен държавен шампион между 1965 и 1976 г. Двукратен спортист на годината на България (1970, 1971). След края на състезателната си кариера е старши треньор на националния отбор по класическа борба, заместник-председател на СД „Академик“ (София), председател на Българската федерация по борба и ръководител на катедра „Борба и джудо“ в НСА. Професор доктор.
Началото
Започнах спортната си кариера късно, на 21-годишна възраст, но няма как да пропусна началните ми стъпки. Благодарен съм на моите родители за това, че успяха да възпитат мен и братята ми. Интересът ми към спорта се зароди от традиционните селски панаири. До обяд имаше кушии, а след това се състояха състезанията по борба – пехливанските боеве. Няма да забравя как по време на един от тях победителя от най-високата категория получи като награда 200-килограмов бик, а загубилите обикаляха из публиката, за да събират пари. В казармата бях радиотелеграфист, а след като се уволних прочетох в ямболския вестник, че се организират курсове за стругар. Изкарах ги успешно и започнах работа в местната фабрика „Сила“.
Винаги съм казвал, че както юли е месец на Цезар, а август на император Октавиан Август, септември е месецът на Петър Киров. Именно тогава за пръв път стъпих в залата по борба. Първоначално няколко треньори ме отхвърлиха преди доверие да ми гласува Пантелей Боев. По това време Ямбол имаше и друг изявен боец – Байо Баев. Именно Боев реши, че за трябва да съм в класическия, а той в свободния стил, за да не си пречим. Бързо успях да стигна до националния отбор, където титул яр в категорията бе Ангел Керезов – сребърен медалист от Токио’64 и трябваше да се преборя с него за мястото си в тима.
Олимпийските триумфи
Периодът преди олимпийските игри в Мексико през 1968 г. съвпадна с приемането ми във ВИФ (б.р. понастоящем НСА) от втория опит. Въпреки че впоследствие интерес проявяваха и от други дружества (особено „Левски-Спартак“), аз останах верен на „Академик“. Мой треньор бе Димитър Добрев, който стана първи на игрите в Рим през 1960 г. Той стана първия златен медалист в българския спорт, успял на свой ред да подготви олимпийски шампион. Решаващо за попадането ми в отбора в Мексико бе спечелването на европейската титла в Минск през 1967 г. Тогава успях да надвия двукратния световен шампион Сергей Рибалко от СССР, наричан Аптекаря заради премерените си движения (б.р. в следващите години Съветския съюз ще смени близо 11 борци в категорията, но никой няма да е в състояние да надвие Петър Киров).
Подготовката ни за олимпийските игри бе в недостроената база Белмекен, поради което трябваше да се тренираме в нещо като палатки. Когато вече стигнахме в Мексико, треньорът Филип Кривиралчев неволно или не успя да ме засегне. Пусна ни записи на магнетофонна лента с пожелания от семействата и близките на всички в отбора… с изключение на мен. Впоследствие се оправда, че не успяли да намерят навреме никой в родното ми село, но горчивината остана. В крайна сметка положителните ми спомени са повече, тъй като станах олимпийски шампион. Когато се завърнах в България тогавашния ректор на ВИФ проф. Иван Стайков ми устрои тържествено посрещане на стадиона, намиращ се до днешното НДК, където бяха направили своеобразна трибуна. 4 години по-късно в Мюнхен вече се придържах към новата си стратегия. По време на тренировките си представях, че съм на официално състезание, а на големите форуми си внушавах, че само тренирам. Доколко успешна е тактиката ми показаха протоколите, според които в хода на олимпийския турнир не съм дал нито една точка на съперниците ми. Награди ме лично президентът на МОК Ейвъри Бръндейдж. 4 години по-късно в Мелбърн бях готов и за трето злато, но този път нещата не се развиха добре. Още в първата минута на първата ми схватка с румънеца Нику Джинга извадих рамо и нямаше как да продължа да се състезавам.
Раждането на „Българи юнаци“
През 1971 г. София бе домакин на световното първенство по борба. Срещите се състояха на стадион „Васил Левски“. Първоначално нямахме кой знае каква подкрепа, но с всеки следващ ден публиката се увеличаваше и за финалните схватки вече бе пълен. Успях да защитя титлата си от Едмънтън, но това не стана никак лесно. Сблъсках се с поляка Ян Михалик, който бе като малогабаритно кранче и винаги ми създаваше затруднения, Сабиро Сугияма от Япония, а на финала победих Джордже Стоичу от Румъния. На самото първенство спечелихме най-много медали от всички – 14 (б.р. 4 златни, 4 сребърни и 6 бронзови медала). Още по-ценно от отличията бе любовта на публиката, която ни възнагради със скандирания „Българи юнаци“. Тогава те се чуха за първи път, а днес са неотменна част от всички спортни събития.
След края на състезателната кариера
Райко Петров твърдеше, че от добрия състезател не може да стане добър треньор, но смятам, че го опровергах. Моите възпитаници спечелиха медали от световни и европейски първенства и смятам, че се справих добре. Имам възможност да работя в НСА и постоянно да съм в контакт с млади хора. Обичам да казвам, че на катедрата съм професор, но на тепиха съм академик. Цялата ми кариера премина именно в този клуб.
