Българският войник преживява гордостта, болката и ужаса на войните за национално обединение, благодарение на своите воински умения и здравата си физическа и психическа подготовка. Това, което може би често забравяме, захласнати от храбростта на фронта, е онова бликащо от недрата на човешката душа чувство за хумор.
Стъпил здраво на земята и осъзнаващ положението си – смесица от героичното и трагичното на това да живееш в землянка и да си свидетел на смъртта на верните си другари, българският войник създава безкрайно количество весели истории, които и до днес ни напомнят за онези времена, в които смехът е бил спасение и лек за душите.
Днес ще ви разкажем за няколко такива весели случки или просто анекдоти, почерпени от вестници или книги, публикувани по време или след войните.
Преди атаката на Одрин офицер вижда, че един от неговите войници пие.
– Какво правиш? – пита командирът.
– Давя мъката! – отговаря войникът.
– Е, и успя ли?
– Не, оказа се, че пущината можела да плува! – заключва остроумният боец.
По време на Първата световна война офицер среща двама войници, които водят пленен французин.
– Кого водите момчета? – пита офицерът.
– Говедо, господин поручик! Не говори никакъв език – ни български, ни турски! – чистосърдечно отговарят войниците.
Когато над българските позиции на Южния фронт минава цепелин, летящ към Солун, един от пехотинците се обръща към другаря си:
– Абе, защо му викат цепелин?
– Оти цепи воздухо! – отговаря с увереност другият.
Фелдфебел от телефонна команда обяснява как се работи с телефон, а очевидно неразбралият войник мига на парцали. Фелдфебелът решава да го изпита:
– Да речем, че те пусна в отпуска и отидеш вкъщи при жена си, и тя те попита какво е телефон. Какво ще отговориш?
– Я остави, жена, тая работа не е за тебе! – хитро се измъква войникът.
На добруджанския фронт български войници водят пленени румънци. Срещу тях е Геро Църнио, войник от същата рота като конвоиращите.
– Можеш ли ги позна от каква народност са, Геро? – пита старшията.
– Море, дека да ги позная в суратя. Требе да ги обърнете с гръб, аз досега само гърбовете им съм виждал – отговаря Геро.
Войник от по-стар набор моли офицера си за отпуск, тъй като му се е родило дете. Ротният командир лично му връчва билета за отпуск, на който пише буквално следното:
Войникът получава отпуск, за да се запознае със семейството си.
Може би една от най-смешните истории от войните е историята за прякора на Нено Сенегалеца и е описана от Чудомир в разказа му „Лъжлив Съби“:
През войната служиха с наш Нена Черния в една рота. Един ден ротният ги праща патрул, като им поръчал поне десет сенегалци да хванат живи и за всеки хванат по десет дена отпуск обещал. На шега го рекъл ротният, ама Съби от шега не разбира. Пък и младшият е и началник на патрула. Мъкнал ги той цяла нощ из тъмнината, по корем пълзели, правили, стрували и ето ги рано сутринта строени пред землянката на ротния, а до тях – вързани двамата сенегалци, страшни и черни като таласъми.
– Браво, юнаци, да живеете! – поздравил ги ротният – От утре имате всички по двайсет дена отпуска!
– Обещанието, обещанието, господин капитан, по трийсет дена се пада, не по двайсет!
– Защо, нали пленниците са двама?
Лъжлив Съби посочил наш Нена и рекъл:
– Ами този защо го не броите: не мяза ли на същински сенегалец?…
Смели се всички, смял се от сърце и ротният и им дал още по пет дена отпуска.
Оттогава на Нена Черния му излезе име Сенегалеца, че и на децата му тъй думат, че и на кучето му даже, макар че е шарено.
Бардът на Първа дивизия Георги Ст. Георгиев споделя забележителния разговор, който води с войник на една гара:
През време на отпуск, като се събуждам през нощта, дългият ни влак навлиза в голяма осветена гара. Но тъй като сме далеч, нито се вижда надпис, нито мога да се оправя. Гледам, наблизо войник с пушка.
– Часовоя, коя е тая гара?
– Па де да я зная!
– Как да не я знаеш? Откога си тук?
– Има пет-шест месеца!
– Че как да не знаеш коя е тая гара?
– Я не пазим името, я пазим гарата!