Рубриката „Архивите говорят“ ще е мястото, в което ще събираме документи, писма, речи и кадри от миналото. Винаги сме казвали, че историята, разказана от съвременниците й често се оказва най-истинската, тъй като не е пречупена през призмата на времето.
В днешната рубрика ще ви представим кратка, но съдържателно невероятна реч. Тя принадлежи на един от основателите на Българската армия, често наричан неин патриарх. Данаил Николаев е първият български полковник. По времето на Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5-7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. Тогава той е все още с чин капитан и е от онези военни, на които са възлагани най-много надежди. Той ги оправдава.
Речта, която ще прочетете в следващите редове взехме от небезизвестната книга „Строителите на съвременна България“, дело на Симеон Радев. Думите на офицера са изречени по времето на обявяването на Съединението и са допълнени от описание на автора.
„Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия и безспорно най-ярката личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участва в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна.
Данаил Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развяло на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.
Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!
„Заклеваме се“ – викаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето…“
