Предстои да прочетете първа част на изследването, представящо събитията в политическия живот на България след така бленуваното Съединение от 1885 година. Втора част ще откриете в края на настоящия текст.

Съединението на младото Княжество България с Източна Румелия е първото самостоятелно велико дело на свободна България. Дори на фона на европейската история това събитие си остава забележително. Българската държава, която все още е формално зависима от султана в Цариград, която все още няма висш офицерски състав и модерно въоръжение, която все още е едно „пеленаче“ на политическата карта на света, успява да вдъхнови и защити делото на Съединението напълно сама.  Тази неудържима енергия да се пише история с размах, дошла от сладкия вкус на свободата и непрекъснато захранвана от националния идеал за обединение на всички българи в една държава, съчетана с непримиримия балкански нрав, извоюва победата и над Сръбското кралство в Сръбско-българската война.

Симеон Радев пише за този период: „Живи бяха още всичките добродетели на Възраждането: любовта към рисковете, доверието в гения на масата, тоя юношески авантюризъм, чрез който възкръсващите народи побеждават историята; и вместо да буди уплаха, опасността породи сега у българите един неудържим и бесен устрем…“

Цената на този бурен копнеж по свободата обаче ще бъде единството на младото българско общество. Както от хиляди години българите отново ще се разединят, водени от чужди и свои интереси, като ябълката на раздора става позицията на руския императорски двор. Още от самото начало Русия не подкрепя Съединението, тъй като то се случва без нейно знание и не под нейното покровителство. Личната омраза на цар Александър III към княз Александър I Български се увеличава. Двамата са в остър конфликт и това проличава най-ярко в отговора, който царят дава на българската делегация, водена от митрополит Климент и Ив. Ев. Гешов . На 21 септември 1885 г. царят им заявява, че докато Александър е на българския престол, подкрепа от него няма да има. В резултат руските офицери са изтеглени от България, която остава сама срещу сръбската агресия и „войната на генералите срещу капитаните“.

Като една от главните действащи фигури в българското Съединение, Захари Стоянов е ревностен защитник на българския княз, който дръзко подкрепя рискования акт.

Мнението сред голяма част от българското население за Русия се влошава, докато реномето на княз Александър Батенберг сред българските националисти се увеличава, виждайки в него героя на войната и символа на националната независимост. Захари Стоянов пише във в. „Независимост“ през окт. 1886г.:

„Когато князът беше руски губернатор, когато той с помощта на 250 руски офицери беше запършил ръкави да прави от България чифлик или Задунайска губерния, когато той беше нещо като кукла, която се движеше от Петербург, когато пред него стояха на колене всичките му днешни неприятели, в това число и Балабанов, и кречеталото Кисимов – то наша скромност най-дръзко и най-горчиво осъди тоя руски губернатор и неговите кръстници… Но князът се сепна малко по малко; най-напред подписа паспортите на двамата руски генерали; сетне той удари на друга страна: опитаха се да го направят втори път руски губернатор, не прие; после, когато той махна пълномощията или му ги махнаха – сé едно, когато той стана конституционен господар, когато го видях пръв път на 9 септември при Карловските бани само с двама жандарми – то на това последното място, още на минутата се изповядах пред много приятели, че му прощавам всичките стари грехове. После това неговото поведение към нашето народно дело, от една страна, враждата и гоненията, които е повдигнала върху му официална Русия, куп други още обстоятелства, моето частно мнение и убеждение за княз Александра е такова: той трябва да бъде за всеки патриот българин не само прост княз на България, но и принцип още! Прочее да живее княз Александър! Той е днес стражата на българската самостоятелност. „Аз съм републиканец, социалист и комунист, но най-напред турям Виктор Емануила“ – бе казал славният Гарибалди за италианския цар. Нека кажем и ние, че сме радикали и сме против коронованите особи, но князът си пазим като очите си. Няма него – няма България!…“  

Българските националисти са обединени около либералната фракция на д-р Васил Радославов, представители на Консервативната партия и дейците на Съединението – З. Стоянов, Д. Петков и Д. Ризов.

От другата страна русофилите в България заемат позицията на руския цар. Още в първите дни след падането на военната цензура на 29 март 1886г. те издигат познатия стар лозунг „Без Русия не можем“. Тази група е представена от умерените либерали на Драган Цанков, румелийските съединисти на К. Величков и отделни дейци от Консервативната партия, водени от Марко Балабанов и митрополит Климент.

Симеон Радев пише по повод русофилските настроения: „И както преди – но с по-голяма смелост вече, – детронирането на княз Александра се проповядваше като единствено средство за удовлетворение на Русия – мярката, която можеше в дванайсетия час да спаси България. Че победата бе венчала княза с новото му отечество, че на Сливница и Пирот под куршумите на неприятеля България бе осиновила тоя немски принц, русофилите не искаха и да знаят; те впрочем отричаха на княза всяка заслуга във войната, оспорваха даже неговата лична храброст.“

През 1885 г. Петко Каравелов е министър-председател на България. Именно заради отговорния си пост, той до последно е разколебан, а първоначално дори против, така жадуваното Съединение да се осъществи. Неговите най-сериозни опасения са, че България ще изпадне в международна изолация.

В допълнение русофилите от вестник „Съединение“ (това са бившите директори на Гаврил Кръстевич) поддържат тезата, че Източна Румелия била в хаос, икономическото ѝ положение било в пъти по-лошо дори и в най-мрачните дни на робството и че насилията на Каравеловата администрация надминавали кърджалийските ужаси.

Третата линия на разделение сред българското общество се формира около мин.-председателя П. Каравелов и председателя на Народното събрание – Стефан Стамболов. Те виждат изход от положението в един компромисен вариант, където да се подобрят отношенията с Русия без да бъде отстранен княз Александър – символ на българската държавност. Тази линия ще се окаже крайно непопулярна и практически неосъществима.

През май 1886 г. в Южна България се провеждат избори за народни представители, които нажежават политическите страсти. В началото на юни в София се откриват заседанията на IV ОНС, в които участват и депутатите от Южна България. Опозицията се нахвърля върху Каравелов заради отстъпването на Кърджалийско и Търмаш на Турция. Каравелов успява да удържи последната си политическа победа тук. В парламентарната си реч той отговаря на опозицията така:

„И при това намират се някои приятели да ни обвиняват в отстъпчивост. Казват, в небето лети орелът, – Гонете вие орела, г-да, а аз кокошата държа в ръце. (Силни ръкопляскания.) Съединението зехме, г-да! И мога да кажа, че благодарение на тия отстъпки днес тука заседаваме. Или ако не правехме такива отстъпки, ако заседавахме днес тука без такива отстъпки, може би щяхме да изложим народния идеал. Може би нямаше да се радваме много. Та, не бойте се: Кърджали била отстъпена, аз я не жаля. Аз едно зная: „Яйцето ний изядохме, а черупките останаха за другите.“ (Веселост, силни ръкопляскания.) На свършвание ще кажа, че може да сме направили грешки, но ний стояхме начело на българския народ, водихме войната, вървяхме с народа, намервахме се с него във всички опасности и сега, без да се срамим от никого, можем да чакаме със спокойствие съда на историята.“

Българският парламент обявява пълно сливане на администрациите на „двете Българии“, като нарушава Топханенския акт, урегулиращ персоналната уния между Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз. Тези действия имат неблагоприятен отзвук в международен план. В частност Русия решава да действа радикално и чрез военното си аташе в София – полк. Сахаров – заплита нишките на държавния преврат. Междувременно русофилите в страната засилват и изострят езика си. Вестник „Съединение“ на К. Величков пише безпощадно за княза:

„Да, провикваше се той, изворът на злото е в двореца на българската столица. Той е оная свещена и неприкосновена особа, която сме имали нещастието да изберем за български княз. В малката глава на тази немска натура се кроят адски планове за страната, която го е приела гол, която го е въздигнала и облагодетелствувала… Нека не мисли никой, че княз Батенберг е обиден от българския народ или недоволен от заплатата, която получава, та се стреми да унищожи този народ от лицето на земята и България от картата на Балканския полуостров. Не, омразата към българския народ се крие в дълбочината на неславянската му натура; и сто милиона да получаваше, той пак същото щеше да направи.“

ПРОДЪЛЖЕТЕ КЪМ ВТОРА ЧАСТ

Китка Здравец

Хареса ли ви статията?

Разединението след Съединението
5 от общо 5 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Димитър Милчев
Димитър Милчев е магистър по „Европейска интеграция и развитие“ от Института за европейски науки в Брюксел. Завършил е „Политология“ във Философския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ . Той е възпитаник на НГДЕК „Константин-Кирил Философ“, където се заражда страстта му към историята и мъртвите езици.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР