Трудно в българската литература и художествено изкуство може да се намери фигура, подобна на Райко Алексиев. Писател и карикатурист, той е известен на читателите на вестник „Щурец“ с псевдонима Фра Дяволо, но освен него използва още цели 22 творчески имена.
Той е едва 20-годишен, когато през 1913 година негов пейзаж е включен в Изложбата на младите и бива харесан от царица Елеонора. По същото време той публикува първите си карикатури, които в следващите години могат да бъдат намерени на страниците на хумористични издания като „Смях“, „Маскарад“ и „Людокос“. Фра Дяволо напълно разкрива своя талант в създадения от него през 1932 година седмичник „Щурец“, където създава почти всички карикатури, статии и фейлетони.
Жертва на острия му молив стават водещите български и европейски политици, без значение от партийната им и идеологическа принадлежност. Въпреки проблемите с цензурата през втората половина на 30-те години, изданието се радва на голям интерес и по време на Втората световна война достига внушителния тираж от 50 000 бройки. Макар и да притежава дипломатически паспорт, Алексиев отказва да напусне страната в дните след 9 септември 1944 година. Той смята, че няма от какво да се бои, тъй като дори се е случвало да подпомага финансово свои приятели със социалистически възгледи. Самият Фра Дяволо казва:
На всекиго съм услужвал и съм давал с двете ръце. На никого не съм взел нищо и не съм напакостил…
Хумористът обаче е подценил човешката злоба и затова не очаква да бъде арестуван по нареждане на садистичния комендант на Народната милиция в София Лев Главинчев. В продължение на няколко дни той е малтретиран в училището на слепите, което е превърнато в следствено отделение, като дори и преместването му в болница не успява да го спаси. Издъхва на 18 ноември 1944 година.
Така позорно си отива един от най-бележитите българи на XX век, работил неуморно през целия си живот в името на истината и изкуството.
Сред участниците в мъченията му са и бивши негови сътрудници в „Щурец“, които след това участват в разграбването на конфискуваното му имущество. Свидетелството на сина му Веселин е достатъчно покъртително:
Администраторът на вестника Йордан Николов вижда Крум Кюлявков с коженото палто на баща ми и с неговите костюми. Казал му: „А бе, бай Круме, ти носиш дрехите на Райко!“ Отговорът бил: „Ти да мълчиш, че и ти ще отидеш при него!“.
Същият този Крум Кюлявков, на когото Райко Алексиев дава работа, не се посвенява да го обругае посмъртно по време на Народния съд и показва, че дори и гениите не са защитени срещу най-ниските човешки страсти.
В социалистическия период един от най-реномираните хумористи и карикатуристи остава на практика непознат за широката аудитория, а дори и името му да се споменава в специализирани издания, то винаги е придружено с пропагандни клишета за неговите „реакционни позиции“ и „шовинистично-патриотарската и промонархическата насока“ на вестник „Щурец“ в годините на Втората световна война.
