След преврата на 19 май 1934 година новото правителство начело с Кимон Георгиев започва гонения срещу дейците на ВМРО и води откровено проюгославска политика. ВМРО е поставена извън закона, а Иван Михайлов се укрива. Щедро раздаваните от югославското посолство пари имат конкретни резултати – формирани са Българо-югославянското дружество и студентско дружество за приятелство между Югославия и България. В тези дружества влизат хора като Живко Сталев, Петър Дертлиев и Петър Увалиев. В управителните съвети на тези дружества можем да видим имената на Димо Казасов и Г. М. Димитров.
В България се четат сказки за пропагандиране на създаването на „интегрална Югославия“, отпразнуван е денят на създаване на Югославия, забранени са траурните шествия срещу Ньойския договор. Паметникът на Тодор Александров е премахнат „по градоустройствени причини“, а достъпът на хората, желаещи да се поклонят на гроба на героя, е забранен. Пратеници на Югославия открито говорят за създаване на една голяма държава от Черно море до Адриатика.
Разбира се, това не остава незабелязано за българския цар. Борис III предприема мащабна акция за привличане на водещите офицери във войската на страната на династията и на българския суверенитет. С умели ходове той успява да всее раздори сред водачите на Военния съюз. Още в края на август 1934 година личи, че активното сближение на царя носи резултати – на 26 август е открит паметникът на връх Шипка, а офицерите под командата на генерал Пенчо Златев запяват „Боже, царя ни пази“. Противоборството между царя от една страна и лагера на деветнадесетомайци от друга страна е повече от видимо.
На 27 септември 1934 година на посещение в България пристига крал Александър. Посрещнат е с небивала тържественост, взети са изключителни мерки за сигурност. Гарант на сигурността на крал Александър са звенарите и офицерите около Дамян Велчев. Без резултат остава желаното от официална София обсъждане на положението на българите в Македония. Крал Александър дори не желае да обсъди темата. На 9 октомври 1934 година в Марсилия кралят е покосен от изстрелите на Владо Черноземски. В София официалните власти обявяват тридневен траур за смъртта на крал Александър. Иронично, България изпада в траур, за да почете безмилостния неприятел на българите в Македония. В деня на погребението българските офицери са задължени да сложат черни ленти на ръкавите си.
Действията на цар Борис III за разцепване на деветнадесетомайци продължават с нестихваща сила, като постепенно овладява чрез верни хора Военния съюз. На 22 януари 1935 година полковниците Тановски и Найденов от името на Централното Управление на Военния съюз посещават Кимон Георгиев в дома му и изискват той да подаде оставката на воденото от него правителство. Кимон няма друг избор и подава оставка. Постът на министър-председател е поет от ръководителя на Военния съюз – генерал Пенчо Златев, наричан от другарите си Пенчо Мъглата. Започва разгром на делото на 19 май.
През месец април 1935 година Кимон Георгиев е интерниран на остров Света Анастасия по донесения на полицията, че действията му поставят в опасност спокойствието и реда в държавата. Интернирането му, а и на други политически дейци води до правителствена криза и Пенчо Мъглата пада от власт. Царят назначава за министър-председател големия борец за българщината Андрей Тошев. С манифест от 21 април царят ефективно поема държавното кормило.
Междувременно Дамян Велчев, който е извън властта, се сближава много с резидента на югославското разузнаване в София полковник Драголюб (Дража) Михайлович. Той развива и засилени контакти с БЗНС „Пладне“ и комунистите. Царят не може да допусне създаването на такъв блок срещу властта – през юли 1935 година Дамян Велчев е екстрадиран от България. Снабден с пари и паспорт от Министерство на Вътрешните работи, той заминава за Югославия. Чрез един летец поддържа връзка с верните му офицери в България.
В Югославия запасният полковник Велчев е в тесен контакт с военното разузнаване на кралството, осигурени са му няколко агента, които го пазят. Не след дълго полковник Велчев става главна фигура в замислен от Белград преврат. В края на август 1935 година той се среща с Коста Тодоров на югославска територия и обсъждат преврата, който трябва да бъдем воден от самия Велчев с помощта на земеделците, звенарите и Военния съюз.
Придружаващият офицер подполковник Бойович информира Генералния Щаб на югославската армия за съдържанието на разговорите. За помощ делото на този преврат в Белград се надяват на връзките на българския превратаджия с Военния съюз и новия му ръководител – генерал Владимир Заимов. Начело на операцията в София е военното аташе Дража Михайлович. Милан Стоядинович твърди, че генерал Заимов, Дража Михайлович и Дамян Велчев замислят минаването на последния през границата, за да оглави преврата. Кимон Георгиев вече е на свобода, а на 28 септември 1935 година генерал Заимов и Кимон провеждат среща, на която се обсъждат действия в духа на 19 май. Моментът за действие наближава.
На същия ден подполковник Бойович получава телефонно обаждане от генерал Лазар Тонич, началник на Генералния щаб с молба да говори с капитан Чубрило, началник на пограничния отряд в Протопопинци, Царибродско, и да го помолят да се срещне с генерал Тонич в Пирот. На 29 септември след обяд в Пирот от автомобил Майбах слизат подполковник Светозар Милошевич, началник на югославското военно разузнаване, Ика Панич, индустриалец и приятел на полковник Велчев, както и самият Велчев.
Капитан Чубрило приема задачата да преведе Велчев през границата. От българска страна го чакат офицери от Военния съюз. На 1 октомври 1935 година Дамян Велчев е посрещнат от полковник Игнат Илиев. Двамата се прегръщат и се просълзяват. Но българските власти вече са по следите на заговорниците. Военният съюз и неговият ръководител генерал Владимир Заимов се оттеглят от акцията.
Превратът е издаден от жена – Наташа Дерманчева, разведена рускиня, по думите на сръбския министър-председател през 1935 година Милан Стоядинович – „много красива, висока блондинка, с добри маниери и неизрядно поведение“. Тя е любовница на югославския посланик Александър Цинцар-Маркович. Едновременно с това е и любовница на столичния началник на полицията Малинов, както и агент на съветското разузнаване. Чрез Наташа Дерманчева плановете на югославското разузнаване са добре известни на българските власти.
Полковник Велчев е заловен и съден по Закона за защита на Държавата. Избухва грандиозен дипломатически скандал, който едва е потушен. Официална София протестира, а Александър Цинцар-Маркович и Дража Михайлович са отзовани от България. Дамян Велчев е осъден на смърт, но след настояване на Югославия, Англия и Франция, присъдата е заменена с доживотен затвор. Особено активно за освобождаването на Велчев действа полковник Дража Михайлович.
Години по-късно приятели на Дража молят Дамян Велчев и Кимон Георгиев като видни и влиятелни фигури в България след 9 септември 1944 година да се застъпят за Дража и да го измъкнат от смъртната присъда в Титова Югославия. Опитите са неуспешни и генерал Михайлович е разстрелян през 1946 година.
Така през 1935 година се проваля с гръм и трясък операцията на югославското военно разузнаване за преврат срещу цар Борис и осъществяване на бленуваната от югославската върхушка „интегрална Югославия“.
