Залезът на Първата българска държава и събитията, довели до трона рода на Комитопулите, са сред най-добре изследваните и познати периоди на българската историография.
Смъртта на царя светец Петър I, нашествието на войските на киевския княз Светослав в България, възходът на Самуил и неговата неравна борба с Византийската империя, заговорите и братоубийствени вражди са сякаш сцена на трагична пиеса, която наближава своя край с възцаряването на Иван Владислав.
Последният посреща своята смърт през 1018 година, край стените на Драч, което сякаш сломява окончателно желанието за съпротива на българската знат срещу византийците. Това довежда до капитулацията на редица крепости, сред които и столицата Охрид. Според изворите малцина са тези, които намират в себе си куража и волята да продължат борбата срещу войските на ромейския василевс Василий II. В достигналите до нас исторически летописи виждаме имената на болярите Ивац, Никулица и Сермон, които продължават да набират бойци с надеждата да отложат, забавят или предотвратят смъртта на българската държавност.
Начело на съпротивата обаче стоял легитимният престолонаследник на българския трон – Пресиан II, който заедно с братята си Алусиан и Арон, отказва да приеме, че капитулацията пред византийския император е единственият изход. Българският принц, който според изворите е роден 996-997 година, носи името на кан Пресиан – владетелят от Крумовата династия, управлявал повече от столетие по-рано, който разширява българските територии в земите на днешна Македония.
След падането на Охрид в ръцете на Василий II, Пресиан се оттегля заедно с братята и бойците си в укрепен лагер във възвишенията на планината Томор (дн. Албания), откъдето се надява да обедини разпокъсаната съпротива и да поведе контранастъпление срещу византийците.
По всичко изглежда, че Василий II също осъзнава опасността, която представлява непокорния български престолонаследник и отдава на ситуацията нужната значимост. Това проличава в струпването на значителен византийски военен контингент край Девол, където самият Василий II нарежда изграждането на укрепени позиции и лично ръководи организацията на пълната блокада на планината Томор. Тази патова ситуация, в която нито хората на Пресиан, нито войниците на ромейския василевс се решават на рискови действия, се проточва в продължение на четири месеца.
В края на лятото на 1018 година, българите се принуждават да сложат оръжие заради намаляването на припасите в техния лагер. Пресиан и братята му биват задържани и изпратени като своеобразен трофей за император Василий II, който междувременно се подготвял да приеме българските принцове според изискванията на византийския церемониал. Ромейският василевс наредил издигането на „…висока трибуна на която приел Пресиан с братята му. Когато пристигнали ги успокоил с праведни и човеколюбиви думи“.
Докато протичало „успокояването“ на Пресиан и братята му, се осъществявало и неутрализирането на Ивац и други непокорни български боляри. Потушаването на съпротивата на Пресиан поставя и формалния край на кампанията на Василий II за завоюването на българската държава. Според сведенията на Йоан Скилица престолонаследниците на трона на Комитопулите биват отведени в Константинопол, където се вливат в редиците на византийската аристокрация. Сведенията, по които съдим за по-нататъшната съдба на Пресиан, Арон и Алусиан са изключително оскъдни, но все пак ни дават възможност да надникнем в живота на последните потомци на Комитопулите.
След завоюването на България и стартирането на процеса по установяването на византийска администрация и гарнизони в бившите български земи, Василий II търси отдалечаването на висшите български аристократи от центровете на тяхната власт и синовете на Иван Владислав не правят изключение в това отношение. Византийските владения в Мала Азия се оказват „безопасен“ терен за ангажирането им в администрирането на тези региони и както научаваме от Скилица, Алусиан и Арон бързо се издигат като опитни и талантливи военачалници.
В периода 1055-1056 година имаме сведения, че Арон е назначен за стратег на цяла Грузия, като от неговото управление там има съхранен надпис, в който се отбелязва построяването на водопровод по наредба на „магистър Арон Българина“. Докато според изворите поне първоначално Алусиан и Арон се задоволяват с кариерните върхове, които достигат във византийската йерархия, Пресиан изпъква като личност, която доста често се замесва в машинациите, характерни за византийския владетелски двор.
За първото такова известие научаваме от вездесъщия Йоан Скилица, който твърди, че около 1026 г., Пресиан участва в личен конфликт с византийския аристократ Василий Склир. По това време българският престолонаследник бил стратег на голямата и богата малоазийска провинция Вукеларион. Причините за враждата така и не стават напълно ясни от достъпните ни изворни данни, но според Скилица конфликтът ескалира дотам, че двамата благородници използват военните части под свое командване за разрешаването на диспута си.
Този развой на събитията привлича вниманието на император Константин VIII, тъй като според византийските закони употребата на войски за разрешаването на вътрешни спорове се считало за престъпление срещу държавата. Двамата провинили се са осъдени на заточение на Принцовите острови, островна група в Мраморно море, която често била използвана като затвор за знатни византийци. По всичко изглежда, че по някакъв начин Пресиан успява да си върне благоволението на управляващите в Константинопол, защото е помилван, докато неговият враг Василий Склир впоследствие е ослепен.
Само три години след споменаването си от Скилица, Пресиан отново става обект на интерес от страна на летописците, като през 1029 година арабският хронист Камдлин Халеби засвидетелства участието на българския престолонаследник в похода на император Роман III Аргир против емира на Алепо. Според Халеби зедно с ромейския василевс в похода се включили „…Царят на българите и печенезите, франките, русите, абхазците, грузинците, арменците…“. Около година след края на завършилия злополучно поход, летописите свързват името на Пресиан и със заговор срещу изгубилия политически престиж Роман Аргир.
За планирането и осъществяването на този метеж знаем твърде малко. Според малкото достигнали до нас факти, съзаклятието предвижда сключването на брак между Пресиан и принцеса Теодора, дъщеря на последния император от Македонската династия Константин VIII. В заговора участват и неясен брой византийски аристократи, чиято подкрепа бива осигурена от майката на Пресиан – Мария, която като бивша българска царица и византийска патриция зости се ползвала с влияние и уважение в Константинопол. Замисълът на Пресиан обаче така и не се осъществява, защото заговорът бива разкрит. Магистър Пресиан, стратег на Вукеларион незабавно е задържан и поставен под наблюдение в Константинополския манастир „Св. Мануил“.
Този път българският принц не съумява да се измъкне само със заточение, както няколко години по-рано. Пресиан е съден за измяна и ослепен. Титлите и привилегиите му са отнети, а на него самият е поставено изискване за „доброволно“ замонашване. Майката на Пресиан също е уличена сред заговорниците и е изпратена в манастир.
По всичко изглежда, че макар Пресиан и бившата българска царица да плащат горичвата цена за разкрития метеж, низвергването на българския принц не повлиява на положението на братята му Алусиан и Арон, които продължават със своето кариерно издигане във византийската администрация. Нещо повече – един от бъдещите императори на Византийската империя – Исак Комнин, се жени за Екатерина Българска, която е сестра на Пресиан и се превръща в първата българка станала императрица на Византия.
За по-нататъшния живот на Пресиан има много спекулации, но твърде малко факти.
Някои български историографи са склонни да разглеждат един открит през 1978 година надгробен надпис в словашкия град Михаловце, като указател за последния дом на българския престолонаследник. Според направения превод на съвременен български език текстът гласи: „Тук лежи княз Пресиан, роден в годината 6505 (996 година) и починал в годината…“ . Непълният надпис дава свобода за твърде много тълкувания, но по-същественото е, че не е в състояние да даде сигурен отговор на въпроса как Пресиан, който последно оставихме ослепен и замонашен в константинополски манастир, се озовава в населено място, което през XI в. е под маджарски контрол. Може би само времето ще даде отговори на твърде многото въпроси около историята на последния престолонаследник на Първото българско царство.
Част от изследванията по темата достигат до нас благодарение на научната дейност на проф. Пламен Павлов.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ЗАБРАВЕНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ“ НА ПЛАМЕН ПАВЛОВ
