В героичната борба за обединението на българския народ много от достойните му синове преминават във вечността. Техните имена остават изписани със златни букви в сърцата на българите.
Днес, в деня на Архангелова или Войнишка Задушница, публикуваме един въздействащ разказ за величавия подвиг и за болката на един народ – нашия собствен. Негов автор е Райко Алексиев, отпечатан е за първи път във вестник „Балканска поща“ на 25 януари 1916 година.
Вярваме, че изпълнените с болка редове на тази история ще докоснат сърцата ви, така подвигът на поручик Величков ще бъде жив навеки.
Охрид. При гроба на поручик Величков
Привечер. Връщах се от Самуиловата крепост по тясната уличка, която води към църквата „Свети Климент”. Настигат ме две стари жени, носейки шишенце вино и китки.
– Добър вечер!
– Дал Бог добро, сине, къде така по късно?…
– На калето бях, отивам си. Ами вий на де с тия цветя?…
– Ех, синко, на гробищата … на гроба на едно наше юначе…Убиха го горкото, убиха го при Струга. Офицерин беше. Закопаха го тук при черквата, та по-близо до нас да е…
– Ех, горкото, какво ли е сега на майка му – тихо промълви другата старица, изтривайки с престилката бликналите сълзи.
Придружих ги.
В малкият двор, зад черквата, тъмно и тихо. Каменните кръстове се очертаваха във вечерното небе, а долу езерото дремеше, разстлало лазурна площ нейде далеч към сините върхове.
Спряха се.
– Де е гроба му?
– Тук… сине,… това черно кръстле…
Стариците се приведоха, отвиваха цветята на гроба му, преляха с вино черната, още прясна пръст, и тихо болезнено ридание се изтръгна из старческите гърди и се понесе из потъмнелите гробове.
И занареждаха тихо надгробни думи старите българки, изживели живота си в теглила и робство, и със скръбта на съкрушено сърце ронеха топли майчински сълзи над гроба на един български храбрец, пролял млада кръв зарад тях.
– Прежали го, майчице, – се обръщаха те към далечната и незнайна за тях майка на героя, – прежали го, защото той е тук при нас, ние ще го преливаме с вино, кандилце ще му палим, и никога гробчето му няма да остане без цветя. Чуй, майчице, това ти казваме ние, твоите сестри от Охрид, ние оплакваме синчето ти, ние му изтрихме кървавото тяло и го турихме при нас…
Стоях с тъпа болка в душата пред тази пълна със сълзи и величие сцена…
Дивни български души… Това са те, чедата на Охрида, къпани и отгледани при бисерните води на легендарното езеро, живели в робство и тегло, измъчвани на старини от мръсна, вражеска ръка, ето ги, те са българи, и българи ще си умрат…
Нощни птици прехвърчаха над гробето, чугуненият звън на черковната камбана сепна тишината, затрептя и се пълзна далеч над езерото…
Напуснах черковния двор и още до мен долитаха тихите надгробни ридания на стариците.
Вечерта хазаинът ми раказа, че гробът при черквата бил на геройски загиналия при Струга пионер поручик Величков. Няколко мъже от Струга вдигнали мъртвото тяло на героя, донесли го в Охрид и го погребали на най-почетното място, близо до гроба на стария български деец Пърличев.
