Полк. Димитър Младенов е български офицер, артилерист, отдал живота си на Родината.
Роден е през 1895 г. в Банско, син на Марко Младенов, четник. Завършва местната гимназия, а след това се записва във Военното училище през 1914 г. Част е от 37-ми випуск, чийто девиз е бил въпроса „Кога да мрем за теб, Родино?”. Днес, един наивно звучащ девиз. Те самите не са съзнавали, че скоро, в започналата същата година Първа световна война, около 40% от тях ще умрат. Други ще попаднат под ударите на собствената си държава след края на Втората световна война, по време на Народния съд.
Димитър, заедно със свои съвипускници, е предсрочно произведен в офицер – артилерист. Заминава на война. Служи в Шумен. Участва в битката при Тутракан, една от славните победи на българската армия. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – „Свети Александър с кръстосани мечове”.
В Македония го застига Солунското примирие. Според тази спогодба, България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии и да понесе частична военна окупация. Войските на запад от меридиана на Скопие – около 100 000 души, остават в плен на Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира. Сред тези войници е и бъдещия полковник. Те са се намирали в почти концентрационни лагери. В началото Младенов е бил в италиански лагер, където са се отнасяли добре с него. След това обаче е прехвърлен във френски такъв, където любимото занимание на офицерите е било да хвърлят обелки от ябълки и да гледат как българите се бият помежду си за тях. Умирали са от глад.
След пленничеството Димитър Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България, по стечение на обстоятелствата е съюзник на Германия и влиза в днешна република Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон. Българските части са охранявали комуникациите, строяли са училища. Държавата е субсидирала в голяма част Македония, защото е искала да направи добро впечатление на току-що освободените братя македонци. За тях винаги е имало и повече храна, учебници. Mислели сме, че това завинаги ще е част от България.
Идва 1944 г. Царят е починал. Управлението е каша. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 2 септември се извършва правителствена промяна – пада правителството на Иван Багрянов, идва правителството на Муравиев – последен опит за предотвратяване на военен конфликт с руснаците. Това обаче не е достатъчно за Съветския съюз, който на 5 септември обявява война на Царство България. От своя страна, на 8ми септември, българската страна обявява война на Германия, мислейки, че това ще удовлетвори руснаците. На същия ден Червената армия навлиза на българска територия. На следващия ден, 9ти септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.
След обявяването на неутралитета на България, в Белград, генерал-фелдмаршал Фон Вайкс е получил заповед подписана лично от Хитлер и германците са задействали операция Елефант на територията на Сърбия. Мълниеносната акция цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Изпълнението е възложено на генерал Фон Щетнер. Обект на втора акция със същата задача са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид. Тази операция е поверена на генерал Гулман и носи кодовото име „Юда”. Трета акция е планирана за територията на довоенна България. Тя носи името „Унтервелт”.
Първата немска операция се увенчава с изключителен успех. В немски ръце попадат щабни офицери, полкови командири и четерима български генерали – Рафаил Банов, Антон Балтаков, Симеон Симов, командири съответно на 6-та, 22-ра и 24-та дивизии и техният началник – генерал-лейтенант Асен Николов. Разоръжават се българските съединения. Започват да ги откарват към Германия да строят траншеи или да ги убеждават да воюват на немска страна. Може би най-големия срам в българската армейска история. Само генерал Христо Козаров оказва отпор и започва изтегляне към България.
Ред е на операция „Юда”.
В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7ми септември генерал Гулман се опитва да отвлече командирът на 15-та дивизия Младенов. Неуспешно. На 8 септември полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3:00 ч. след полунощ на 9 септември, полк. Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и повел една дружина и две инженерни роти се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитолира. В Охрид, воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива за да не живее със срама. Първият етап на операция „Юда” е успешен.
Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент, полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250 км от България той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със следната заповед:
„Войната на Германия е обявена. Ние сме в коалицията на Англия, Русия, САЩ и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7:00. Научавайки от радиото, че България е във война с Германия, аз нареждам на всеки от вас със стиснати зъби да грабне оръжието си и да се бие мъжествено и храбро до победа.”
Започват повсеместни сражения. В 18:30 ч., след поредица от телеграми, генерал Гулман довежда на генерал-майор Шмид-Рихберг, че „Прилеп вече не може да бъде удържан!”. В ръцете на противника щели да попаднат и оръдия. Полковник Младенов печели Прилеп. Формированията на подполковник Щрошке отстъпват към Битоля за прегрупиране.
Прилеп е град със стратегическо положение. Оттам минава и железницата и основният път от Гърция към Белград. И затова оставането на Прилеп в български ръце, възпрепятства изтеглянето на огромна немска армия – 6 дивизии, които трябва да се бият срещу руснаците. Става голям проблем. Съсредоточават се много немски части и започват 12-дневни боеве за Прилеп при съотношение на силите 5:1. Съотношението всъщност не е ясно, защото е имало албански националисти и ислямски фундаменталисти, които са подкрепяли германците на балканите. Битките са широко отразени в България. Полк. Младенов и хората му са национални герои.
Междувременно със заповед 117 на министърът на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172-ма висши офицери. Сред тях фигурира и името на полк. Димитър Младенов. Командващият 15-та дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.
На 12-ия ден от София долита самолет, който установява радиовръзка с дивизията. Димитър Младенов разбира, че е дадена заповед дивизията да се оттегли в старите граници на България. Започва изтегляне.
След множество сражения българските части минават река Вардар през един брод, много хора се удавят, но в крайна сметка стигат до днешна България. Водят със себе си 300 пленени германци. 1500 са убити. Българската част дава 150 жертви.
Полковник Младенов е посрещнат като герой (уволнението му се пази в тайна). Водят го по училища, изнася сказки. Награден е с „Орден за храброст”. След края на войната полк. Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. Служи до 1948 г. През лятото бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност (тогава е имало голяма чистка сред офицерите), те не успяват да изградят едно сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда, да го пратят в лагера Куциян. Това е открит рудник, където е миньор. После го пращат в Персин, където строи дига и изгражда бъдещия лагер Белене.
През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене. Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са:
„Буренът закрива надписа на кръста,
дъждът измива името,
бурята пречупва и самия кръст,
но едно остава – добрия спомен за човека.”
През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полк. Димитър Младенов да бъде произведен в генерал.
Президентството отказва.
Оказва се, че този човек, носител на ордена за храброст, ордена Свети Александър, отдал целия си живот в служба на своето отечество, изпълнявал заповеди безпрекословно, така, както е можел, а е можел много добре, е получил от отечеството си някакъв орден на мълчанието.
Автор:Димитър Пенчев
