Този материал е част от поредицата „Слава българска“, чрез която сдружение „Българска история“ си поставя за цел да представи малко познатите подвизи на български офицери, подофицери и войници по бранните полета. Тези забравени истории са част от невидимата спойка, която ни прави народ. Само от нас самите зависи дали ще ги съхраним и предадем на идните поколения.
Заглавната снимка е издирена и предоставена от Николай Гичев.
Дойранската позиция. Неин защитник през 1918 година е дивизията на генерал Владимир Вазов, а отсреща е противникът – многоброен, подготвен и добре въоръжен. Това са английски, френски и гръцки войски.
Сред войниците при Дойран е и капитан Никола Константинов. Интелигентен, жив, бодър командир на своята 16 рота, от 4-та дружина на 17 пехотен Доростолски полк. Откакто полкът е на позицията, офицерът непрекъснато снове из окопите, галериите, блиндажите и скривалищата на своята рота. Войниците му защитават Кала Тепе, а там е наблюдателният пункт на генерал Вазов. Англичаните със страхопочитание наричат наричат този бункер „Окото на Дявола“.
Никола Константинов познава всяка извивка, всяка галерия, знае колко крачки има от едно картечно гнездо до друго, познава позицията като дланта си. Винаги може да бъде намерен сред войниците си.
– Заедно ще мрем! – казва той и винаги се грижи юнаците от 16-та рота.
Когато подчинените му заспят и часовоите заемат постовете си, капитан Константинов отваря дебелите книги, които са част от неговия тежък офицерски сандък. Под светлината на запалена газова лампа започва да чете. Офицерът в мирно време е доцент по математика в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и винаги при удобен случай тренира ума си. Една дебела книга се сменя с друга на грубо скованото му писалище. Освен отличен началник, той е и добър другар. Веднъж при започването на артилерийски обстрел от страна на противника, един офицер от съседна рота нахълтва в укритието на Никола Константинов. Доцентът се обръща към госта си:
– Казвайте бързо, ще пиете ли кафе? Трябва да нагледам ротата и веднага се връщам!
След което изскача от укритието, преглежда състоянието на ротата и се връща след като се уверява, че всичко е наред. Прави кафе и прекарва почти час с колегата си в разговори.
Съдбата обаче е решила да остави този достоен син на България на вечна стража на Дойранската позиция. В 6 часа сутринта на 16 септември 1918 година, над сто съглашенски оръдия откриват бесен, невиждан дотогава огън. Българските позиции се покриват с дим. Артилерийските попадения сриват окопите и съобщителните ходове, прекъсват телефонните връзки.
Добре прикрити, българските батареи отвръщат на огъня. На 17 септември англичаните обстрелват българските позиции и с газови снаряди. Окопите са преорани, но поради отлично изградените укрития българите са невредими. Призори на 18 септември сутринта гъсти вериги от английските части се нахвърлят върху защитниците на Дойран.
Атаката на англичаните по фронта на 17 пехотен полк е спряна при позициите Лерин и Канарата. Но доблестните доростолци са обходени по фланговете и са принудени да се оттеглят на позицията Царевец. Царевец обаче също е обходен по дълбоките долове и спасението за българите е Бастион номер 3. С могъща контраатака на ротите от 3-та дружина Царевец отново пада в български ръце.
Въпреки това английските части се насочват към връх Бончев, към участъка на 16-та рота на капитан Константинов. Две роти уелсци се съсредоточават в Злия дол, откъдето излизат в бойна верига. Излезли от укритията си, войниците от 16-а рота откриват бесен огън, артилерията не може да помогне. Въпреки силния огън настъплението на уелсците продължава. Те са само на 800 метра под Кала Тепе. На гордия връх може да се вее само българско знаме. Не и чуждо! Остава един-единствен изход – атака „На нож“.
Точно тогава капитан Константинов взема решение. Неговият ум на математик вече е пресметнал всичко – посоката, скоростта, наклона и склоновете на Злия дол. При една атака по фланга на уелсците, те ще бъдат пометени и свлечени по стръмните склонове на дола. Заедно с тях обаче на дъното на пропастта ще се окажат и част от контраатакуващите. Време за губене няма. Той застава пред войниците си. По лицето му не трепва и мускул. Двеста чифта очи следят командира си. Двеста сърца бият лудо. Двеста чифта ръце стискат манлихерите.
– Строй се! Тури ножа! – командва капитан Константинов
Глухо, като един, изтракват двеста ножа. Двеста сърца бият лудо. Двеста мъже се приготвят да умрат.
– Юнаци, след мен! – извиква капитанът и полита напред.
Шестнадесета рота на капитан Никола Константинов хуква след командира си надолу по склона с мощен, ужасяващ вик „Ура!“. Надолу по склона тръгват и другарите им от 14-та рота под командването на поручик Георгиев. Уелсците са ударени във фланг, доростолци заработват с ножа и приклада, както никога дотогава. Вълната на контраатаката помита част от противниковата верига в Злия дол. Надолу летят вкопчени един в друг български и английски войници.
Ударът трае само миг и въпреки това е унищожителен. Обладани от нечовешки страх останалите живи нападатели обръщат гръб и се спасяват с бягство надолу по урвата. Под Окото на Дявола в ръкопашния бой пада мъртъв командирът на ротата и много от неговите лъвове-бойци.
Позицията на Кала Тепе е спасена.
Доцентът по математика Никола Константинов решава на най-сложната задача – да избере себеотрицанието пред срама на поражението. Имената на този доблестен български офицер и неговите войници от 16-та рота, от 4-та дружина на 17 пехотен Доростолски полк остават записани със златни букви във вечната книга на българската храброст. Нека смирено и с признателност се поклоним пред подвига и саможертвата им.
