Денят е 9 септември 1944 година, часът – 18:30. Мястото – дежурната стая на 10-и допълващ ескадрон към 10-и конен полк в Шумен. Няколко офицери и подофицери от българската и от Червената армия влизат, за да обезоръжат дежурния офицер –подпоручик Петър Добрев Петров на 42 години.
– Предайте оръжието си! – извиква офицер от Червената армия.
– Български офицер никога не е предавал оръжието си! – отвръща гордият подпоручик, става на крака, зарежда своя „Валтер“ и с изстрел в слепоочието слага край на живота си.
Подпоручик Петър Петров се свлича на пода и след половин час е мъртъв. Офицерът, поискал да го разоръжи – старши лейтенант Федоренко, пада на колене и със сълзи на очи прегръща трупа, оправдавайки се, че не е виновен за разоръжаването. На вечерята в полковата столова командният състав на полка със ставане на крака и с едноминутно мълчание почита паметта на своя другар. В 20 часа съпругата на подпоручика е извикана в казармата да прибере трупа на съпруга си. Те имат невръстна дъщеря. Градът е опечален, семейството му – съкрушено. Баща му скоро умира от мъка по сина си.
Но кой всъщност е подпоручик Петров и защо се решава на такава стъпка?
Петър Петров е роден в град Шумен през 1902 година в семейството на опълченеца Добри Петров, расте здрав и буен, завършва гимназия през 1921 година и постъпва по собствено желание във Военното училище. Впечатлява се от морала и принципите на генерал Колев и полковник Дрангов, пламенен патриот е и иска да бъде образцов офицер. През 1923 година е принуден да напусне заради спречкване с подполковник Дамян Велчев, тогава заместник-началник на Военното училище. Петров го презира, защото по думите му Велчев по време на Първата световна война е отказал да поведе юнкерите към фронта, за да помага на отстъпващите ни войски след катастрофата на Добро поле.
Дослужва военната си служба в жандармерийска конна група, прави неколкократни опити да бъде възстановен като юнкер, но не успява да завърши. Изключително добре подготвен физически, той учи в новосъздадената Академия за физическо възпитание в Будапеща между 1930 и 1934 година, след което се завръща в родния Шумен. Там започва работа като преподавател по физическо възпитание в учителския институт, по-късно е областен училищен инспектор, активно се занимава и с обществена дейност – член е на Шуменското гимнастическо дружество, а в края на 30-те години го оглавява.
Младият мъж впечатлява шуменки със стройната си фигура, винаги е елегантно облечен и се държи като истински кавалер. През 1938 година се жени за 14 години по-младата от него Мара Захариева, а през следващата година им се ражда дъщеричка – Юлияна. Предан съпруг и горд и грижовен баща, Петър Петров често се разхожда с хубавото си семейство из града.
Като опитен кавалерист, Петров е произведен в чин „подпоручик“ през 1942 година и остава „на разположение“, де факто е мобилизиран в 10-и конен полк, често е на Прикриващия фронт. Той обучава кавалеристите от полка на волтижировка- гимнастически упражнения върху движещ се кон. През февруари 1944 година подпоручик Петров е прехвърлен в 10-и допълващ ескадрон към полка и остава в Шумен.
Настъпва месец септември на същата година. На 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България. Войсковите части на Българската армия имат заповед да не оказват съпротива. На 8 септември части на Трети украински фронт преминават границата на Царство България, не ги посреща нито един изстрел. Вечерта на същия ден съветски войски влизат в Шумен. На следващия ден започва разоръжаването на българските войскови части в града. Това обаче далеч не се случва без съпротива. Артилеристите са обградени в своите казарми и обръщат оръдията срещу портала на казармите, заплашвайки, че ще стрелят. В 10-и конен полк разоръжаването не среща съпротива до саможертвата на подпоручик Петров.
Чул по радиото за военния преврат в София и за новото правителство на Отечествения фронт, Петров не пропуска да чуе името на Дамян Велчев като един от новите властници в България. Целият свят на подпоручика рухва, безчестният му началник от Военното училище е дошъл на власт. Обезоръжаването на полка, който той безкрайно обича и вярва безрезервно в девиза му „Непобедим е духът“, го изпълва с неизказана болка. Болка за честта на пагона на българския офицер, болка и за съдбата на Отечеството. Решава да отнеме живота си, без да мисли за красивата си съпруга и малкото си дете. В 18:30 часа отеква фаталният изстрел. Един достоен живот е прекъснат без време.
Виделите какво ли не, съветски офицери са впечатлени и потресени от случилото се, събират помежду си пари и ги предават на вдовицата му, а на погребението поднасят венци. Съвсем скоро след смъртта на подпоручика Сталин издава заповед за прекратяване на обезоръжаването на българските войски. Саможертвата на този смел български офицер е доказателство за безкрайна обич към Отечеството и войската, вярност към клетвата на български офицер. Такава „Дранговска“ постъпка може да се опише само с Дрангова мисъл:
Само оня е достоен да живее, който всякога е готов да умре.
Източник:
Борис Войнов (2014) Подпоручик Петров, издателство Пропелер, София, 229 страници
