Писмо до българския войник

Пиша ти това писмо, за да ти кажа някои неща, които на мен не е имало кой да ми каже. Не приемай написаното като съвети, защото на този свят най-ненужно е да се дават съвети. На умния не му трябват, а глупакът не ги приема.

Нося пагони от 28 септември 1966 година. Изживял съм много хубави неща и съм понесъл много казармени простотии. Имаш правото да възкликнеш: “Леле, тоя колко е задръстен за толкова години служба!” Да това е един от вариантите, а може и по-иначе. Най-напред искам да ти кажа защо все пак трябва да се служи на тая наша България.

ВИЖ ТУК

Само след Освобождението българското войнство участва за 60 години в пет войни. В тях загиват около 200 хиляди воини и около половин милион са ранени и осакатени. Нима те са искали да убиват и да бъдат убивани? Между тях е и някой от твоите предци!

Прадядо ми по бащина линия загива при Одрин през 1913-та. Дядо ми по майчина линия имаше три рани и три кръста за храброст от трите войни.

Та раняваният и оцелял много ни е разказвал за войните. И когато е воювал, вече е имал жена и четири деца. Нима не са му били мили? Нима е тръгнал ей така на война? На тях, на нашите деди, полуграмотни или неграмотни, са им казвали защо трябва да се обучат и да станат добри войници по един много човешки начин.

“Млади войнико, трябва да стреляш точно, да се окопаваш бързо и добре. Ако не стреляш точно, стрелят по теб. Ти трябва да се биеш и да побеждаваш, а не да загиваш. Твоята смърт води до поражение, а поражението довежда врага в бащиния ти дом, при твоята майка, жена и деца.”

Всъщност ти това го знаещ, но убеден ли си, че е жизнено необходимо? С какви мисли тръгваш за казармата? А може би с какви не искаш да тръгнеш? Знаеш ли, иска ми се да споделя с тебе едно мое схващане за понятието “Отечество”. Струва ми се, че то, Отечеството, няма множествено число, макар че дълги години се готвехме да браним нашето Отечество. Отечеството е нещо много лично, съкровено, свято. Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан. Там, където съм се родил и израсъл. Моето Отечество е къщата ни, дворът, големия орех, на който ми връзваха люлка, кладенчето в букака със студена вода, майка ми, баща ми и по-късно – жена ми и двете ми деца.

Това е моето лично Отечество и аз не го давам на никого. Готов съм да го браня до смърт от външните, пък сега, изглежда, и от вътрешните врагове. Ето защо трябва да съм подготвен за защитата на моето Отечество. Аз ще залегна в окопа на границата на моята България не за вилите в Бояна или за нечии дебели вратове. Ще лежа в буренясалия окоп именно за моето лично Отечество. Откакто свят светува това е първото назначение на мъжа – да защитава близките си и родния си край, Отечеството. То не случайно е наречено “Отечество” – на името на отеца, бащата, създателя и защитника.

Ти, млади войнико, готов ли си да защитиш своето Отечество? Млади момко, това не са лозунги. Това е една тъжна потребност!

И възниква въпросът, що за човек е българинът, що за човек си ти, негов вековен наследник? Всички ли българи с любов отиваха в казармата? Отговорът е твърде изненадващ за тебе, млади войнико. Да, всички искаха да отидат в казармата, но не всички имаха тази възможност. Още със създаването на българската войска след Освобождението българина вижда в нея символа на свободата и сигурността на България. Чест, достойнство и дълг е да се служи във войската българска. И защо всички желаещи не са могли да служат? По икономически причини. Така в Княжество България до Сръбско – Българската война годишният контингент от набора е бил от 28 до 30 хиляди души. Поради недостатъчно средства са приемали около 7 – 8 хиляди новобранци.

Оказва се, че от четирима годни за военна служба само един има честта да служи. Да, чест е било за избрания да служи! Военнонаборните комисии са били много прецизни при подбора на новобранците. Често за незначителен недостатък са връщали момчетата. Но пък избраните!? Те са били най- и по- . Минали на комисия за войници. Това са най-мъжете на селото.

Върнатите са се чувствали като друго качество. Върнатите трудно ще се оженят, щом са дефектни за военна служба. И за да се избегне този неприятен момент, се взема решение: военнонаборните комисии да оценяват обективно всички годни за военна служба и да се тегли жребий кой от тримата или четиримата годни да отиде войник. Та първият стремеж е да си годен за военна служба. Вторият – да се вредиш да служиш в казармата. Народът казва: “Мъж, който не е служил, и жена, която не е раждала, не ми ги хвали.” Подкупи са се давали да служи момчето, а не както сега!

Ти, млади войнико, си потомък на героите от петте войни след Освобождението. На героите от Сръбско – Българската война, извършили маршове, които смаяха Европа. Така 1-ва и 4-та пехотна дружина, след като са прегазили и преплували Марица при гара Саранбей, мокри до кости, за 30 часа изминават 86 км и пристигат на Сливнишката позиция.

Пета пеша артилерийска батарея под командването на капитан Тантилов за две денонощия изминава 146 км и пристига заедно с оръдията на Сливница. Тридесет и четири дружини извършват маршове от 80 до 230 км. За тези маршове Карл Регенбургски пише: “Българската армия извършва маршове, нямащи равни на себе си от Александър Македонски насам.” Ти си потомък на героите от Сливница, Три уши, Мека Црев, Драгоман, Гурголят, Видин, Пирот, Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Булаир, Одрин, Завоя на Черна, Тутракан, Кочмар, Карапелит, Добрич. Ти си внук на мъже, които пленяват много чужди знамена, но не допускат да бъде пленено българско бойно знаме.

За твоите предци – герои в.”Таймс” пише: “Истински герой на деня е българският войник. Търпелив, издръжлив, весел и засмян, той не изглежда като модел на особени свойства. Но когато щиковете се турнат на пушките и гръмовно “Ура!” процепи въздуха и се стигне до решителния момент, той се явява в един нов и удивителен вид. На него преди всичко се дължи сполуката в победата.”

Те, старите воини, са достойни следовници на своите възпитатели, на офицерите. Спазват се суворовско-румянцевските принципи на обучение и възпитание. Има много следовници на полковник Дрангов. Ще си позволя, млади войнико, да ти цитирам някои от тях. Дрангов пише: “Войникът не е само едни гърди, които трябва да изправиш срещу неприятеля, а преди всичко едно сърце, което трябва да спечелиш. Офицерът трябва да бъде сърцевед. Сърце след сърце върви.” И още: “Никой няма право да вдига ръка върху личността на войника. Българският войник трябва да се бие и да побеждава, а не да бъде бит и мачкан. На България са нужни юнаци, герои, а не мазници и треперковци.” Дрангов винаги е казвал:”След мен, юнаци, две смърти няма, без една не може!” И намира своята смърт на 27 май 1916г. на завоя на р. Черна, водейки полка си в атака.

Да, млади войнико, имало е, има и сега в нашата войска български достойни водачи и следовници. Ти от кои си? Много се оплаквате от извращенията. Защо ги има, кой ги прави? С кого ги правят? Защо от 50 – 60 човека гонят само 3 – 4? Ти, млади войнико, между тях ли си? Гонят тези, които нито преди казармата, нито в казармата са се научили да носят вода. Те просто все още не са разбрали, че на този свят всеки носи някому вода. Във всяка система има степен на подчиненост. И всеки на някого е подчинен и му носи вода.

Това за носенето на водата е и в прекия, и в преносния смисъл. Нима няма да донесеш вода на по-възрастен човек?! Какво ще ти попречи да донесеш вода и на “старото”. Това, “старото”, знае и може повече от тебе или се предполага, че е така. Утре в боя “старото ” ще ти спаси живота. Не се страхувай от лудите и щурите, те вършат подвизи. Страхувай се от безразличните, от безличните. Този, който може да те наругае, може и да те защити.

Научи се да уважаваш, без да се унижаваш. Наполеон има такава мисъл: “Добрият воин знае как да отстъпва, без да мърмори.” Нашият мъдър народ казва: “Който не целува ръка с достойнство, ще целува крака, паднал на колене.” Няма го вече онова общество, в което искахме всички да сме равни. Не се раждаме равни и не можем да бъдем равни. Нито в живота, нито в казармата.

Не ти говоря да бъдеш “преклонена главица”. Не, в никакъв случай! Никой не обича пълзящите гадини. Дори пълзящият не обича себеподобните. Не всичко в казармата е “Тъй вярно”. Има и “Съвсем не”. А като излезеш в “цивилизацията”, няма ли да имаш началници, няма ли да зависиш от някого? И ако не му носиш вода, ще му носиш я уиски, я нещо друго. Не се прави на толкова ербап. Живота ще те научи на още по-сложни неща от казармата.

Пък и ти ще станеш началник. Я в казармата, я после. Ето какво пише за началниците в Правилника за бойната служба от 1935г. (т.1412): “Началникът е длъжен: 1. Да има характер. 2. Да разбира своето дело. 3. Да определя степента на възможност. 4. Да поема отговорност. 5. Да дава личен пример. 6. Да обича подчинените си.” Тези неща са написани с кръв от опита на войните.

И не се оправдавай с немотията. Тя е вече при всички честни хора. Българският войник след Освобождението често е гладувал, дори и по време на война. Така че при теб е само едната злина. Ще ти цитирам нещичко от книгата “Един от първа дивизия”, написана от Г. Георгиев, участник в Първата световна война: “…Вижте сега българския войник. Той може да няма гащи, но победи. Той може да носи скъсани панталони, но победи. Той може да носи смачкан шинел, но победи. Гащите се купуват. Панталоните се закърпват. Шинелите се изглаждат. Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.”

Българските мъже са раснали на стремена. Такова ни е племето! Ще кажеш – “А времето?” Все още е далеч времето, когато няма да има нужда от войници и от войска. Добре, ти не искаш да служиш, друг не иска. Добре, ние старите, искаме, ама вече не можем. Валута внасяме, пшеница внасяме, всичко внасяме. И мъже ли трябва да внасяме? Досега България можеше да се гордее с красивите си и талантливи жени и с гордите си и достойни мъже. Бягат навън? Да бягат, но докога? Човек не може да избяга от себе си. Всяка животинка си има своя дупка и нея търси, дори и за смъртта си. Човек не може две неща да избира – родината и родителите. Бягайте, търсете вашето щастие навсякъде, но не бягайте от дълга си към родината. Звучи високопарно, но ще го разбереш с времето.

При избухването на Първата Балканска война през 1912г. хиляди българи се връщат от Европа, Америка, от целия свят за да воюват за майка България. Народът казва: “Кръвта вода не става.” Те не са били по-глупави от нас. Не бързай да даваш оценки, преди да направиш нещо по-свято от тях.

На родина, на Отечество не може да се изневерява. То е едно – неизбираемо и неподменяемо.

Та така, млади войнико, исках нещо да ти кажа. Дали успях, ти ще прецениш. Може да не съм прав. Не ме укорявай. Правя го с най-добри чувства към теб и към моето Отечество. Това е вечна и безкрайна тема. Ние мъжете, най много обичаме да разказваме за подвизите си в казармата и при жените. Това са приятни теми, защото всеки е длъжен да ни вярва, пък и не може да се провери нито едното, нито другото.

Приеми моите воински и приятелски поздрави, войнико на България!

Полковник