Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Представяме ви едно от най-въздействащите стихотворения, което част е от цикъла „Песни за човека“. Творбата представлява спор за „Човека в новото време“, а събеседници са дамата и лирическият говорител. Според дамата злото у човека е изначално, за нея той е способен на най-тежкия грях (братоубийството). Събеседникът ѝ обаче представа обратно на нейното мнение – той е ръководен от най-висш хуманизъм (това всъщност е и позицията, която Вапцаров защитава). Понякога действителността е тази, която тласка към престъпление, но поетът вярва, че и у звяра трябва да се търси човека. Повратен момент за лирическия герой, който е в затвора, е денят на eкзекуцията, чрез която той претърпява морална метаморфоза. В края на текста звездите са тези, които ще прославят възкръсналото у човека добро: „Браво, човек!“

 


Песен за човека


 

Ние спориме

       двама със дама

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

               на тема:

„Човекът във новото време“.

А дамата сопната, знаете –

тропа, нервира се,

           даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                   от ропот

и град от словесна

              атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,

                                нека… –

Но тя ме прекъсва сърдито:

– Ах, моля, запрете!

                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

           насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

   на черква отишъл

                подире

и… после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

   понакуцвам

        в теория

и рекох полека,

         без злоба,

               човешки,

да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

               пари.

Синът ги подушил,

           вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

              във седмица само

властта го открила и… съд.

Ала във съдът

      не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

     човек.

Не зная с каква е

         закваса заквасен,

не зная и как е

           замесен,

но своята участ

       от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

     „Брей, как се обърках

и ето ти тебе

         бесило.

Не стига ти хлеба,

             залитнеш

                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти – ножа.

Ех, лошо,

   ех, лошо

       светът е устроен!

А може, по-иначе може…“

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

        изплавал чудесен –

и после

    заспивал

        усмихнат…

Но в коридора

        тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. –

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

     „Хайде, стани.“

Гледали хората

         тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

           разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                 на бик.

Но лека-полека

          човека се сетил –

страхът е без полза,

                ще мре.

И някак в душата му

            станало светло.

– Да тръгнем ли? – казал.

            – Добре.

Той тръгнал. След него

                   те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

              „Веднъж да се свърши…

Загазил си здравата, брат.“

Във коридора

         тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                   а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                   в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

          тежка,

            човешка,

              жестока,

                 безока

                    съдба.

„Тя – моята – свърши…

               Ще висна обесен.

Но белким се свършва

               със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                   от песен,

по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен

             и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                      но вие

грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума

                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

          с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

         треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

       „Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето

                   изкусно

през шията, после

              смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? –

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

„Ужасно! Ужасно! – Разказвате,

                           сякаш

като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! –

        Той пеел човека. –

Това е прекрасно, нали?

 

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Никола Вапцаров – „Песен за човека“
4.7 от общо 31 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор