Поемата „Ралица“ е част от стихосбирката „Епически песни“, издадена през 1907 година. Творбата представя образа на „вечната българка“, която вплита в себе си не само физически, а и нравствени добродетели. Заедно с хубостта се разлиства и мотива за сирачеството. Красотата на Ралица поражда тревога в околните, в тон с народното схващане, че много добро не е на добро. Завръзката се осъществява с класически любовен триъгълник между Ралица, Иво и Стоичко. Двамата мъже са противопоставени – единият е материално беден, а другият е богат. Ралица избира Иво, въпреки че той не може да я осигури материално – нейният избор е психологически. Тук виждаме разликата между Славейков и писателите реалисти, за които героят е продукт на социалната среда, а изборът е обществено предопределен. Ралица изпитва любов към Иво – хармонично чувство, което я извисява, а Стоичко изпитва към Ралица страст – преходно чувство, което го принизява.  Престъплението е осъществено в зимна буря, поетът използва природо-психологически паралелизъм. Убиецът греши като вярва, че може да вземе сърцето насила, греши и когато поставя на една везна думата и ножа. В крайна сметка, девойката намира сили да надмогне страданието, благодарение на вътрешната сила на духа си. В очите на сина си тя вижда очите на любимия. А на устните й остава хубавата усмивка, знак на хармонията. В своята същина образът на Ралица въплъщава в себе си всички нравствени добродетели, които една жена трябва да притежава, според поета – тя е красива, добра, вярна на себе си и на любовта.

 

Ралица

 

Като оназ вечерница в небото,

една бе в село Ралица девойка,

Книгата преплита по неповторим начин реалните личности и събития с художествените сюжети. Героизмът и страданията на българския войник са представени в контраст с интригите и разкоша, завладели софийския царски дворец. Романът ни сблъсква и с неизбежните житейски противопоставяния – любов и омраза, вярност и предателство, смелост и малодушие, пречупени през личната съдба на главните действащи лица.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

и цяло село лудо бе по нея.

Сиротно чедо беше тя. Отколя

замина нейний татко по гурбет –

замина и ни вест, ни кост от него;

а майка й отведоха с дене

кахъри в гроба. Ралица остана

при леля си, като свое чедо

я тя отгледа – гърлицата както

отглежда своя рожба, докато

се на крила самичка тя възмогне.

От Бешбунар ли с пълни бели менци

тя привечер се връщаше с другарки,

спреваряха се кой през кой вода

да й напий; а в празник на хоро,

кой не луди до нея да се хване? –

Че модрия й поглед бе западнал,

като мъгла, на всички на душата

и мислите им все около нея

се вияха, кат сърмений колан

о кръшната й тънка половина…

„Блазе й с хубост“ – казваха едни.

„Блазе, комуто на честта се падне“ –

обаждаха се други. А с глава

посвиваха пък трети, век живели,

свят опознали – шепнейки изниско:

„Блазе й… Ех, кабил ни край не е

на хубаво да води тая хубост.“

За Ралица залиташе най-вече

Стоичко Влаха, заможен и личен

ерген, един на майка и баща.

Но ней сърцето беше дало вест

и тегнеше душата й към други;

примамили я бяха со дене

на Ива Бойкин ваклите очи

и думите му благи, като ранна

роса при пролет. Вреди ли невреда,

че сиромах е Иво!… Двама лика

и прилика, един за друг родени –

един у друг залюбени не чудом.

Той беше строен явор столоват,

тя тънка, вита, кършена лоза:

лоза се окол явора обви –

около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома

се работа привършваха. Ей острий

горняк повя: гората пожелтя;

напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.

И чу се вест низ селото, че наскоро

ще е и сватба. Дружки и недружки

у Ралица на добър час вървяха;

и всички тя посрещаше засмяна,

и тънки дари стелеше пред тях,

и охолно разправяше на всички,

що й лежеше драго на сърце.

Сърце прелива, като пълна чаша.

У лелини й дворове широки

като че слънце грееше – и всички,

що Ралица споходиха, оттам

излазяха, като че ли и тях

да бе огряло слънце…

         Ала слънце,

що за едни тъй драголюбно грей,

на други мрак сгъстява на душата.

И мрак обзе душата на Стоичка.

Ни сън за него имаше, ни отдих;

и скиташе се все навъсен той,

на целий свят като че гневен. Вред

той Ралица все дебнеше да срещне.

Ей привечер веднъж му падна сгода

на Бешбунар. Той излеком пристъпи

и се запря зад чучура – когато,

приведена над поставът, сама

там Ралица си писаните стомни

изплакваше. Тя втора стомна сложи

под чучурчето – първата, веч пълна,

изправи се да сложи отстрана –

и тъй застана в миг, като вкопана.

Обади се тогаз оттам Стоичко:

„Отколя търся слука да ти дам

скъп армаган – огърлица рубета,

а, Ралице?…“ И тутакси извади

из пазвата си златен наниз той

и го подаде. Очи не възведе

да го погледне пребледняла тя

и не пророни, слисана, ни дума.

„Наречени са те за теб“ – отново,

пристъпвайки към нея, той повтори.

– Не всичко, мен наречено, за мен е! –

отвърна тихо Ралица и сегна

препълнената стомна да отнеме.

Ръката й тогава залови

и я устреля с тъмен поглед той,

и троснато отново тъй подзе:

„За теб така… така ли е за мен?

На мене е обречено сърце ти:

то ще е мое – или ничие!“

– Пусни!… Сърцето силом се не зема.

Не е то пита, то се не ломи! –

извика тя – изви се, отърва се

и спусна се набързо низ брега.

След нея дълго, дълго гледа той

и недобър гореше плам в очи му.

И паметта му мисли зли обзеха.

Зашло бе вече слънце и бързом

вечерни сенки падаха… Въз бряг

възпираха отдолу закъснели

за Бешбунар девойки и далеч

разпръскваше се охолний им смях.

Из друг път сви Стоичко и полека

към село се упъти.

Много дни

се оттогава минаха – и много

неща през тия много дни. Ей вече

великденските пости превалиха;

разтиквяше се зимата. И всичко

миришеше на млада пролет… Само

мъглива есен гнездеше се още

в душата на Стоичко Влаха, че

отдавна вече Ралица и Иво –

мъж и жена – живеяха честито.

Зовеше я той „мое пиле“, поглед

от нея не отвождайки, като

от свое скъпо, ненагледно благо.

И не смъгли му щастието нищо –

ни думите на Ралица, когато

тя за Стоичко всичко му разправи,

ни тъмний негов поглед, изпод вежди

при всяка среща мятан неприветно.

А радостта на Ивовата майка

ни споделил би никой, ни постигнал.

И всякой гост у Ралица бе драг

и радушно причакан гост. На всички,

кой знае как, усмивката й крехка

допадаше – тъй ведрата зорница

допада на стопани ранобудни:

не е ли тя на ясни дни благ вестник?

Ех, хубава усмивка беше тя…

И с таз усмивка, привечер веднъж,

говореше невястата на Ива,

приседнала край огъня до него:

– Защо ли се забави майка тъй?…

Довчас ще втаса хляба и зарана

ще имаш топъл за в гората. Ранко

нал` ще излезеш? „Ранко, мое пиле;

не ще ли ти се ранко да изляза?“ –

отвърна той, с усмивка дяволита

като към нея се изви. – Пък ти!

То вече – каза тя и причерви се

свенливо. Двама млъкнаха завчас.

На огъня притури съчки тя,

а той се взря в камината нагоре.

А вихъра, като пътник закъснял,

на прозорците блъскаше, виеше

и свиреше през ниския комин.

Стояха дълго мълком те така

и този път пръв Иво се обади:

„У батеви останала е майка;

ще трябва да се иде, че навън

я чуй каква е хала разбесняла.“

– Пред вратнята завяло й до коляно –

се Ралица обади, веч когато

отвори той вратата да излезе.

Но той не чу, набързо дръпнал пак

да я затвори – че го сипна буйна

виелица в очите, шепи сняг

от стрехи нейде сграбил и вкъщи

да се премъкне хукнала несвястно.

Не задържа тя Ива. С сръчен мах

от себе си отърси той снегът

и възкриви към хлява, по-напред

воловете да понагледа пътем.

„Я гледай, чак и вратнята разтворил!“

– Затрупай я с трупа си! – троснат глас

до него се обади – и докле

да се досети Иво, лют ханджар

се вби в гърди му – дигна той ръка,

изохка и се люшна на земята.

И повторно в гърди му кат вби

ханджара, викна стръвния убиец:

– Мене нейни думи – тебе моя нож!

Сърцето, що се не ломи, за мене

ще да е цяло! – и прескокна той

през трупа и изчезна в тъмнината,

зловещо дето вихъра виеше.

Нощта погълна глухий стон на Ива;

а като че ли слаб, едва досетен

ек и сърцето Ралица досегна –

неясен ек и несъзнан, тъй както

в гората гръм далечен от ловец

на птичка се в сърцето отзовава;

за миг се тя ослуша и отново

я мисълта за утре пак обзе.

Седеше тя прибрана тамо в къта,

край огъня, когато се почука

на прозорчето излек. Скокна тя

и вратнята отвори. – „Добър вечер,

невясто Ралко. Мала пък вихрушка! –

бързом издума старата, чембер

като отви и го от сняг отърси. –

Ха затвори, че фтичето ще фръкне!“

– Не е ли Иво отподире? – „Иво?

Къде се е по таз вихрушка дявал?“

И ней разправи Ралица, и плахо

погледна я. „Ей, някъде по път

ще бъдем се разминали“ – изниско

ней старата отвърна и повтори:

„Отдавна ли излезе.“ – Не, отскоро. –

Спогледаха се мълком те – и мълком

край огъня приседнаха да чакат…

Полека-лека вятърът утихна;

и рядко само счуваха се бързи,

отвън из пътя, стъпки и далеч

заглъхваха; а тропота от тях

за дълго се отйекваше в сърца им.

И нещо тежко, тъмно се полека

възйемаше и таеше в душа им,

като на лято дъжд, кога в полето

лежат вън златни снопи неприбрани.

Тъй мина час и друг, а все нема

очакваний от тях да се завърне…

И наведнъж – поджегна ли ги мисъл

нечакана? – те скокнаха и двете

и литнаха на потръс. Пред вратата

те зърнаха полузавени стъпки

и като че ли нещо ги повлече

нататък, закривиха… В тъмнината,

зад зиналите вратни на обора,

на трупа Ивов Ралица се спрепна

и с вик върху му падна во несвяст.

Далеч и близо в глъхналата нощ

разлаяха се псета… Глъч се дигна;

и стекоха се оближни съседи

на писъка у Ивови. Блещукна

фенерче сред навалицата – слабо

огрея то прегърчения труп,

зад прага възнак повален, с широко

изцъклени безжизнени очи –

и него с писък прегръщаха жените.

Отнесоха съседи Ива вкъщи,

а сутринта отнесоха го свои

на гробищата, в вечната му къща.

Пожалиха за чуждо чужди хора;

пожалиха за Ралица, за Ива,

окаяха и старата му майка,

погаткаха „ка`би?“ и „кой ще бъде?“

па скоро и забравиха. Една

не го забрави старата му майка

и наскоро, при пролет, се помина.

При синов гроб отвори се и майчин.

Един до друг те легнаха в земята –

и на сърцето Ралици. Злочеста,

една за двама остана да жали,

на гробовете им да реди.

Начесто

западаше й мисъл за Стоичка;

западаше й: „Божичко, нима!?“

И морници побиваха я хладни.

(А сам Стоичко, заради когото

и хората пошушноваха нещо,

след Ивовата смърт, на два-три пъти

се по кръчмите мярна – и без вест

подир това на някъде забягна.)

През сълзи тя не видя пролетта,

в тъга не сети лятото как мина

и дойде есен. Есента доби тя

момчана рожба – радостна сълза

во пороя на скърбите й падна.

–––––––––––-

Дни минаха и много мина с тях.

Тъй както свива модрия седянко

цветец, когато слънцето залезе,

и тъй сърцето Ралица се сви,

прибрало спомен скъп за ясни дни…

Живей сиротно с своето сираче

живот неволен тя сега. Радей

по чужди къщи, бъхти се весден,

и прязнощ я над хурката заваря.

Но в ваклите очи на свойта рожба,

когато се тя вгледа и познай

в тях Ива – до сърце си го притисне,

и пак оная хубава усмивка

на устните й цъфва, от живота

ненадломена – с несломено сърце.

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Пенчо Славейков — „Ралица“
4.5 от общо 44 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор