„Песен на човека“ е философско стихотворение, част от стихосбирката „Подир сенките на облаците“. Творбата представлява поетическа дисекция на човешката природа, своеобразен диалог с духовното, с познанието. Това е химн на неспокойната, вечнотърсеща човешка природа, дълбоко тревожна по своята същност. Лирическият герой живее в свят, в който тотално са разколебани представите за сигурност и устойчивост. Усилията на човека имат смисъл само ако проникне отвъд видимия свят в идеалното метафизично пространство на вечността и разгадае тайните на човешката душа.
Песен на човека
Един и същ на битието с урагана,
аз шеметно се нося, дух из океана
на тъмнина нестресвана от сън за ден,
без нявга мигом негде да застана,
напред самотно устремен.
Живота и смъртта крила ми са предвечни,
размахани задружно, – близки и далечни
предели аз не виждам сред размаха свой;
на мигновенията бързотечни
изгубих тягостния брой.
Къде отивам аз, терзан от знойна жажда?
Мечта подир мечтата гине и се ражда…
В тъма и сам – към светлина ли, към любов?
Из хаосите явствен се обажда
към мене нечий родствен зов.
През тайната на димните потоци звездни,
кръз ужаса на гробно млъкналите бездни,
заслушан аз минавам, – бди тревожен ум,
с надежда за минутите възмездни
на стигнат край в безкраен друм.
И може би в безкрая гоня аз граница,
с напразно вярван сън за бъдаща зорница –
слепец пробуден, сляп отвека и навек…
И може би в заключена тъмница
от своя зов аз слушам ек.
