На 21-ви ноември 2016 година се навършиха 145 години от рождението на знаковия български композитор Панайот Пипков. Най-малкото признание, с което можем да удостоим автора на възхитителния „Химн на светите братя Кирил и Методий“, е да посветим материал в сайта си на него.
Панайот Пипков е един от композиторите от т. нар. „Първо поколение“. Но той не е просто композитор. Неговата творческа натура не би могла да бъде ограничена само само дотам. Автор на стихове, (понякога към собствената си музика), хорист и диригент на хорове и оркестри, капелмайстор , акордьор на стари пиана, учител по музика и актьор в няколко театрални школи в Пловдив и в София. Именно с помощта на неговите колеги в една от тези трупи – на столичния театър „Сълза и смях“, Пипков заминава за Милано, където развива таланта си в местната консерватория между 1893 и 1995. След краткото италианско странстване композиторът се връща в България, оглавявайки за кратко музикалните дружества в Русе и Варна като диригент. Едва през 1900 година композиторът се установява на едно място за по-дълго време.
Роден в Пловдив, прекарал по-голяма част от живота си и го завършил в София, Пипков преживява най-щастливия си и пълноценен период в Ловеч. В града на люляците той живее само 5 години, превърнали се в най-продуктивните в живота му. Веднага се превръща в душата на музикалния живот край Покрития мост. Композиторът подпомага местните музикални формации, създавайки репертоара и ръководейки част от тях, включително и военния духов оркестър на 34-ти Троянски полк. Макар и посмъртно тези негови заслуги са оценени и през 2001 година Панайот Пипков е обявен за почетен гражданин на Ловеч. В личен план радостните мигове се редят един след друг. През 1903 година опиянени от любов и аромат на люляци Панайот и неговата хористка Натя сключват брак. В Ловеч се раждат и двамата сина на компзитора, сред които е и Любомир Пипков – композиторът, който извисява българската музика до недостигнати дотогава нива. Въпреки всичко това не са най-важните събития през тези 5 години.
Спонтанното композиране на музиката към написаното от Стоян Михайловски и отпечатано в списание „Мисъл“ през 1892 година като „Химн на Светите братя“ стихотворение се оказва най-значимото дело не само през тези пет години, но и през целия живот на композитора. 9 години след публикуването му, когато Пипков е учител по музика в Ловеч, то все още не е утвърдено и широко разпространено. Сякаш само една брънка липсва, за да даде на стиховете тържествеността и вълнението, което да изпълва с гордост всеки читател … или слушател. Тази задача е изпълнена перфектно от Панайот Пипков. Слушайки как негов ученик рецитира стихотворението, в главата му се ражда мелодията, която идеално подхожда на текста и го допълва до съвършенство. В изблик на гениалност композиторът начертава петолиние на черната дъска. В творческо вълнение той чупи тебешир след тебешир, стараейки се да превърне мислите си в ноти и да не пропусне това велико вдъхновение. След време споделя:
„Написването на музиката за четири еднородни гласа не трая повече от петнадесет минути; обаче за първи път в живота си и аз почувствах нужда от повече ръце.“ Наличието само на две ръце не попречва на Панайот и той успява да опише музиката, звучаща в главата на петолинието, за да може тя да вълнува своите сънародници столетия напред. В междучасието класът запява прясно композираната хорова песен и цялото училище се струпва пред класната стая, заинтригувано от настъпилото оживление.
Директорът Христо Бръмбаров също е на върха на щастието си. „Г-н Пипков, никога не съм се надявал, че в това скромно наше петокласно училище ще се пеят такива хубави песни, каквито слушаме от началото на учебната година и никога не съм слушал нещо по-тържествено и в духа на училищната песен от това, което пяхте преди малко в ІІІ-а клас.“ Директорът също допринася за утвърждаван ето на химна, давайки идеята той да бъде изпълнен на следващия празник, почитащ светите братя Кирил и Методий.
Съдбата на химна, наложил се с името „Върви, народе възродени“ от този ден до днес е известна на всички. Още на следващата година химнът започва да се пее масово из цяла България на празника на славянската писменост и култура, който тогава се празнува на 11 май. Традиция, която от днешна гледна точка е залегнала толкова дълбоко в традициите ни, че изглежда невъзможно да бъде нарушена. След 44-та година новата власт нанася значителни корекции по него, променяйки и дори премахвайки цели куплети, но тази намеса остава само спомен благодарение на възстановения след падането на режима оригинален текст.
Доста по-малко известно, но не и по-малко любопитно произведение, чийто автор както на музиката, така и на текста е Пипков-старши, е химнът на македонския народ „Стига вече“. Вдъхновение за него композиторът черпи от срещата си с Гоце Делчев, а за издаването на песента спомага членството на композитора в ловешкото Македоно-одринско дружество. Песента не получава голяма популярност и не се утвърждава като химн подобно на „Върви, народе възродени“.
На фона на тези натуралистични и агресивни строфи, далеч по-красиво и спокойно звучат други емблематични произведения от творчеството на композитора. Първите български оперети “Щурец и мравка“ и “Деца и птички“, както и завинаги актуалните детски песни „Сладкопойна чучулига“ (включено по-късно в оперетата „Щурец и мравка“, „Когато бях овчарче“ и „Де е България“ са една важна част от безценното наследство, което композиторът е оставил на българите.
