Когато стане въпрос за Априлското въстаниe българската историография не пропуска да спомене имената на редица чужденци, застъпили се зад каузата на българите и изразили възмущението си от начина, по който Османската империя потушава бунта за свобода. Хора като Оскар Уайлд, Виктор Юго, Уилям Гладстон, Макгахан, Джузепе Гарибалди и редица други, които, използвайки огромното си влияние, се опитват да вдигнат завесата и изкарат наяве фактите, които трябва да ужасят цяла Европа. На тях българският народ дължи много, тъй като всичките им писания спомагат светът да разбере, че на Балканския полуостров има един народ готов на всичко, за да постигне свободата си и че същият този народ става жертва на един изключително нехуманен начин, по който е потушено въстанието му.
В този брой на поредицата ще ви представим едно стихотворение на руския писател и историк Николай Югов. Той е роден през 1847 година и по време на целия си живот е тясно свързан със събитията, случващи се на Балканите и в частност в България и Сърбия. Автор е на редица произведения, свързани с българската следосвобожденска история като „България и българите” (1900), „Българското опълчение и земската войска” (1904), „Руското управление в България”, „Руските организатори на България”. Този човек е един от многото, които с подобен род дейност – писане на стихотворения, отразяващи ужасната действителност по българските земи, допринасят обществото в Руската империя да се застъпи за братята християни – българите. Сега ви предлагаме да прочетете и самото произведение, което говори предостатъчно за това какво са преживели дедите ни…
ИЗ СЪВРЕМЕННИЯ „АД”
…И зърнахме града. Сред огърлица
от хълми хълм видяхме, побелял
от черепи на майки и дечица.
И само пес, от мъка подивял,
излая глухо, сякаш без желание…
И бе градът пред нас като заспал.
И ни потресе гробното мълчание.
Ни глас, ни звук. Мъртвешка пустота.
И вятър прошумя като стенание
в листата сгърчени, над пепелта
на този град, излъхващ дъх на тление,
и смрад развя… Подтиснали в гръдта
неволния си страх и отвращение,
затърсихме сред труповете път:
наоколо димеше разложение…
Пред нас, зад нас – човешка смрадна плът:
едно връз друго гниеха телата –
вилняла е тук ненаситна смърт!
Тук дива сган е вършила разплата;
до тежки плитки виждахме ръка
или на старец беловлас главата,
и детски боси, тънички крачка –
връз хубавото личице – страдание…
И тишина… Печалната река,
замряла сякаш в страшното мълчание,
не смееше да плисне със вълна,
за сбогом да прошепне пожелание.
Измъчваше ни смрад и тишина –
напуснахме града. Като знамение
през сенките изгряваше луна
над кървавото местопрестъпление.
Огледахме се… В сумрака унил
градът се бе превърнал в привидение
и бе за мъст към бога завопил.
1876
