Редица чужденци – руснаци, белоруси, украинци, черногорци, грузинци, поляци, сърби и други са участвали като доброволци в борбата на нашия народ за освобождение. Един от тях е осетинецът Николай-Дудар Караев.
Николай-Дудар Караев е роден през 1849 година в затънтения аул Цмти, разположен в централната част на Кавказкия хребет. Родното му място тогава е било свързано със света само с една тънка пътека по която може да се премине с кон, но само в летните месеци. През зимата това място е било откъснато от цивилизацията. Голяма част от местното население, включително Караев било неграмотно. Осетинците не са имали своя писменост до началото на XX век. След присъединяването на Осетия към Русия през 1774 година, местното население освен националното си име, получава и православно.
Николай-Дудар Караев е запленен от борбите на балканските народи и страданията, които те преживяват. Напуска родното място с верния си кон и отдава няколко години в тяхна помощ. Участник е в българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878г.).
Осетинецът се запознава отблизо с българската кауза и се запленява от нея по време на Сръбско – Турската война (1876г.), където е доброволец под ръководството на генерал Черняев. По това време в Сърбия се образуват български батальони в състава на руско-българската доброволческа бригада. След края на войната една част от тях остават в Сърбия и малко по-късно се включват във формиращото се в Плоещ Българско опълчение. Измежду тях е и Николай-Дудар Караев. Той желае да бъде включен в конната сотня, но тя не е сформирана и осетинецът е причислен към 6-а опълченска дружина, а след това и в 3-а опълченска дружина. По-късно в хода на военните действия е назначен за свръзка при щаба на опълчението, където изпълнява поръчки лично от генерал Столетов.
Караев постъпва в българското опълчение на 20 април 1877 година. Първото голямо сражение, в което участва е боят при Стара Загора на 31 юли 1877 година. Срещу три хиляди и петстотин души на руската армия останали в Стара Загора е изпратена 30-хилядната турска войска на Сюлейман паша. Главните сили на руската армия, водени от генерал Гурко, по това време са в Нова Загора. Николай-Дудар Караев воден от смелото си сърце доброволно отива на разузнавателна мисия за точното местоположение на врага. Турската армия го обсипва с куршуми, но Караев успява да се измъкне само с драскотини. Оцелява благодарение на бързата си езда, но освен това и на късмета, а и на слабата подготовка на турските войници. Въпреки численото неравенство, опълченците и войниците извършват подвиг след подвиг. В тяхна помощ се включва и местното население.
Армията водена от ген. Гурко по път към Стара Загора влиза в сражение с войските на Реуф паша. Това закъснение е фатално за опълченците и войниците в Стара Загора. Те отстъпват, а градът гори. Местното население бяга. На генерал Гурко не му остава нищо друго освен да се изтегли в планините и да укрепи Шипченския и Хаинбоазкия проход в Стара планина. Оцелелите от боя за Стара Загора, включително Караев се присъединяват към войските на генерал Гурко.
Николай-Дудар Караев е един от последните, които напускат Стара Загора. Той предоставя коня си на ранения щаб-капитан Стесел и се изтегля пешком, въоръжен само със сабя. При изтеглянето си е обкръжен от шестима турци, които осетинецът сам поразява с двете си ръце. За този подвиг се споменава неведнъж. Николай-Дудар пише в спомените си: „Вървях сам, няма никого, пооглеждах често назад. От мен се лее пот до безконечност, качулката и черкезката ми станаха вир вода, боли ме все повече и повече”.
Армията на Сюлейман паша превзема Стара Загора с цената на много жертви и се оказва неспособна да преследва отстъпващите защитници на града. Въпреки това на руските войски и опълченците е ясно, че турците няма да се задоволят с постигнатото. Загадка за тях обаче остава как ще протече следващото настъпление на Сюлейман паша.
Николай-Дудар Караев пише:
„Когато те толкова дълго не излизаха от Ески Загра, то действително беше съмнително какво правят там и нашите опитваха всякакви възможности да разберат какво замислят и правят”.
Генерал Столетов планира нова разузнавателна мисия. Избран е Николай-Дудар Караев, а с него тръгва един българин от Габрово, знаещ турски език. За съжаление неговото име остава неизвестно и до днес. За да не пораждат подозрения разузнавачите са облечени като турци. Подготовката и организацията на мисията е извършена лично от генерал Столетов. Според записките на Караев за мисията знаят само генерала и още един човек. За съжаление той не споменава за задачите, които са му възложени както и точните дати на проникване в разположението на врага. Тази мисия спомага да се затвърди мнението на генерал Столетов, че Сюлейман паша ще направи опит да превземе Шипка, което се и случва на 8 август 1877 година.
Незнайно защо Николай-Дудар Караев не оставя писмени разкази за участието си в „Шипченската епопея”. Това участие е отразено в неговото военно досие и в спомените на неговия син – генералът от съветската армия Г.Н. Караев.
Ролята на Караев в боевете при Шипка никак не е малка. На 9-ти август 1877 година осетинецът възпламенява фитила на фугасите поставени на връх Шипка. С този взрив е отбита първата значителна атака на турците и им нанася значителни поражения. Интересното е, че първият опит да възпламени фитила е неуспешен, но Николай-Дудар опитва отново, въпреки че турците са много близко до него.
Използването на подобен тип военна техника през този период е новост. Предполага се, че именно заради това задачата е възложена на Николай-Дудар Караев. За нея той споделя: „Фугасите, при които бях изпратен, се намираха под нашите окопи. Спуснах се там на разсъмване, сложих, колкото се може по-незабележимо за чуждо око, бикфордов фитил и се скрих наблизо зад скалата. В това време тяхната артилерия започна да бие по нашите позиции. Чувам турците идват….”
След това на Караев е възложен секретен пост от генерал Столетов. Осетинецът споделя на своя син за тази задача: „Като получих тази задача от генерала, Аз се спуснах много внимателно по стръмния склон към дъното на дола. Огледах се. Хвърли ми се в очи едно място зад къс скала. Приближих се и намерих там разбита каруца и касата – както е казано в служебното досие”.
В касата за която говори Караев има 42 хиляди руски рубли, предназначени за шипченските войски.
Николай-Дудар Караев доказва смелостта си отново ден след боя. Горещите летни дни допълнително изморяват опълченците. Липсата на вода може да се окаже решаваща, а единственият извор, който може да ги снабди с нея е под турски контрол. Осетинецът, предвождащ още десет души успява да отбие турците от извора. В служебното му досие е записано следното: „На 10 август, на другия ден след боя на Шипка, Караев заедно с други доброволци отбили турците от дола, където се намирал единствения извор, снабдяващ с вода цялата позиция”.
Осетинецът се бие с врага в редовете на 3-та дружина от Българското опълчение. Ранен е два пъти: един път в главата и един път в левия крак.
След Руско-турската война, Николай-Дудар Караев се завръща в Русия с руската армия. Заради разклатеното си здраве прекратява военната си служба и се пенсионира. Интересен факт е, че Караев се завръща напълно грамотен от войната и с офицерски чин. Умира през 1919 година в Петербург на седемдесет години.
Макар и чужденец, осетинецът Николай-Дудар Караев се отдава на българската кауза през 1877-1878 година. В името на българската свобода той, демонстрира смелост, дързост и непоколебимост. С действията си спечелва заслужено място в българската история.
