Николай Стефанов Тошкович се смята за първият български автор на патенти и първият български изобретател. Сведенията за него  са твърде оскъдни, като не разполагаме дори със снимка на лицето му!

Роден е най-вероятно в Одеса през 1830 или 1831 г. в семейството на известния калоферски търговец Стефан Тошкович от известното българско семейство Тошкови. Семейството се преселва в Одеса през 1819 г. Николай учи в Технологическия институт в Петербург. По-късно живее в Одеса, където се ползва с голям авторитет – подпомага много българи да учат в тамошните училища. Никола Тошкович е член (от 1855 г.) на Селскостопанското дружество в Южна Русия и работи в областта на парните машини. Починал е през 1893 г. в Одеса.

През 1855 г. Тошкович заминава в Париж, където започва обучение в заводите на известната френска компания ,,Жан-Франсоа Кай и с-ие“ – един от най-големите производители на парни локомотиви, селскостопански машини и др. – за да изучава ,,художеството как се правят машините, които действат с пара, а особено ония машини по железните пътища“ (цит. по: Сава Филаретов, ,,Цариградски вестник“, бр. 330, 25.V.1857) – тоест парни локомотиви, а и други машини. Париж е мястото на най-плодотворна творческа дейност за Николай Тошкович – там през 1857 и 1859 той получава два патента, с което се превръща в първия български патентопритежател, а според световните принципи на техническата история това го прави и първия официално признат български изобретател. Също така, през 1860 г. тук завършва и ръкописа си ,,Практически бележки за параходите“.

Никола Тошкович завършва Тexнoлoгичecĸия инcтитyт в Πeтepбypг.

Както знаем, през средата на ХІХ век парният двигател е най-високотехнологичният и разпространен източник на тяга за влакове и кораби, но в средата на онова столетие парната машина все още е твърде далеч от онзи си вариант, в който век и нещо по-късно започна да напуска и последните си владения върху релсите. Но затова пък тогава тя най-стремително се усъвършенства и нейният принос за общото развитие на техниката е огромен. Важно е, че младият изобрета­тел Николай Тошкович се захваща  не да съживя­ва отживели времето си търсения, а здра­вото му чувство за съвременност го на­сочва към територии с голямо бъдеще и с възможности за усъвършенстване.

Постоянна цел на тогавашните конструктори конструктори на парни двигатели  е да получат по-високо КПД с по-малък разход на гориво и от по-малък двигател, като подобрят конструкцията – напр. на буталото, което да се уплътнява добре към цилиндъра независимо от степента на налягането, а същевременно с това и да не се изхабява от триенето при движение в цилиндъра. Тогава парният цилиндър бил най-слабото място на парната машина, и то най-вече поради недоброто уплътнение на бутало­то, което бързо се износва и заедно с това поврежда и самия цилиндър.

Първият български патент има решение за проблема – накратко казано, той предлага бутало, чийто натиск върху парния цилиндър се регулира автоматично чрез нова конструкция с вградени пружини. Пружините са хитро решение, защото те притискат двата пръстена, от които се състои буталото, и така компенсират износването. Задачата не била никак проста, ако се съди и по това, че при хоризонталния парен цилиндър, за разлика от вертикалния, износването става едностранно от­долу.  Двата бутални пръстена са съставени от по осем сегмента. Буталото на Тошкович можело да се центрира без разглобяване на машината след работа.

Рaзлични видoвe гpeбни витлa, aнaлизиpaни в тpyдa нa Hиĸoлaй Toшĸoвич.

Какви са били възможностите на Тошкович да построи прототип на своята идея, е трудно да се предпола­га. Но от следващите данни в съобщение­то на Сава Филаретов – че новото бутало постига икономия на пара и гориво от 16 до 18 процента – можем да съдим, че данните са получени експериментално. Филаретов дава и някои икономически показатели за изобретението – буталата на Тошкович са 3 пъти по-евтини от всички тогавашни бутала.

Преглед и оценка на изобретението са направени от сериозни френски институции – Дружеството за подкрепа на националната промишленост и Комитетът за механични изкуства. За изобретението което описахме по-горе, на 17 януари 1857 г. на името на Николай Тошкович е издаден френски патент № 30585. Toвa e пъpвият извecтeн пaтeнт, дaдeн нa бългapин. Интересно е, че той има и съпритежател – френският механик Франсоа Жерар – но в получения на 17.І.1857 документ за патента приносът на Николай Тошкович е несравнимо по-голям, защото името му стои на първо място.

Второто изобретение на българина е от 1859 г. и тук патентът вече е само на негово име. Става дума за корабна част – гребно витло с двойно действие от нов вид – което има непозната дотогава ефективност. Както е описано в патента, разработената от Тошкович конструкция е много по-икономична и с нея ,,получавате печалба за хода на кораба и за горивото, която общо е поне 25 %“. Това е мощна стъпка напред в сравнение с познатите дотогава витла. За него на 12.ІІІ.1859 г. Тошкович получава на свое име френски патент № 40180. Изобретателят разработва и чертеж, показващ принципа и някои от параметрите на съоръжението. Нещо повече, той създава и опитно устройство, на което корабен модел се движи както с дотогавашно, така и с неговото ново витло, и на практика доказва предимствата на изобретението си.

Ръкописът на Тошкович ,,Практически бележки за параходите“ от м. май 1860, останал неиздаден, е първото българско техническо изследване по корабостроене. Родолюбивият автор го подарява на младия Софийски университет още в края на ХІХ век, за да подпомогне развитието на българската наука и техника. Ръкописът е бил положен в специално шкафче в Университетската библиотека с отбелязан върху капака надпис ,,Pъĸoвoдcтвo и плaнoвe пo мexaниĸa“, съдържащи още бележки. ,,Бележките за параходите“ са caмoбитeн нayчeн тpyд, който пpaви oпит дa paзглeдa в пo-гoлямa пълнoтa пapнaтa тягa във вoдния тpaнcпopт, ĸaтo ocoбeнo пoдpoбнo ca изcлeдвaни гpeбнитe витлa. Hиĸoлaй Toшĸoвич пpaви oпиcaниe и aнaлиз нa пoзнaтитe дo мoмeнтa гpeбни винтoвe и ce cпиpa нa тexнитe пpeдимcтвa и нeдocтaтъци. Haлицe e дoбpa epyдиция зa мaтeмaтичecĸи и xидpoдинaмичeн aнaлиз, тpyдът e изпълнeн c пpeцизнo изpaбoтeни чepтeжи. А прогнозите на изобретателя за бъдещия ефект от противоположно въртящите се съосни гребни витла се потвърждават от историята на корабостроенето в следващите десетилетия.

Практическо устройство на гребното витло с двойно действие на Тошкович – вторият патент.

Според нас първият български изобретател Николай Тошкович  е един истински иноватор на ХІХ век – умът му е погълнат от търсенето на новото, от съдружието на човека с техниката. Този човек е пример за това какво може да постигне една талантлива личност, когато попадне в силно напреднало общество и делова среда, която му допада и стимулира творческото мислене на личността. Със сигурност той не би бил първи български изобретател, ако не бе успял да достигне до един от най-големите производители на двигатели и машини в тогавашния свят, защото във фабриката на Кай намира достойно място за изобретателския си ум. Едва ли в България от средата на ХІХ век Тошкович би намерил тези възможности. Но понякога е нужно да извадиш диаманта от глухото местенце, в което е скрит, за да заблести той със своя неповторим блясък. Самият Тошкович винаги е заявявал своя български произход, помагал е на българите навсякъде, където е живял, с любов е оставил диря в първите години на българското университетско образование и заслугата на първи български изобретател никой не може да му отнеме. 

Никак не е изключено бъдещето да донесе нови сведе­ния за този ако не пръв, то сред първите българи — машинни инженери. Тогава на­вярно ще можем да знаем повече за творе­ца на нашето възрожденско новаторство.

Накрая ще цитираме част от съобще­нието на Сава Филаретов в „Цариградски вестник“ от 1857 година, с което нашият възрожденец се опитва да направи до­стояние на българските читатели вестта за първия патент на Николай Тошкович. Интересно е равнището на техническите познания на българина по онова време. В българския език тогава липсват дори най-обикновени технически термини (известно е, напр., че Иван Богоров нарича една от частите на парахода ,,тръкало“), та Сава Филаретов е принуден да обяснява патента така:

„Известно е, че най-голямата мъчнотия за сичките фабриканти и механици е била тази част на машината, която се нарича „паровой поршень“ (поршень е и оная дръжка, ръчица от тулумбата, която без- престанно пъхат и вадят тулумбаджиите в една друга по-голяма вита и валчеста металическа дръжка (цилиндър), за да сгъстяват с това въздуха, от налягането на който правят да се повдига водата и да стреля накъдето щат).

Безпрестанно се появяваха поршени, на­правени по нов начин, остроумно извърте­ни, разположени хитро, скачени с всякакви дъсчици и завъркулки; всичко това се при­ема, изпитва се и като гледат, че не влиза в работа, оставят го настрана и така си се и забравя. Николай Тошкович измислил сега такъв поршень, който отстранява тази мъчнотия: направата му е таквази, що той може да се употребява с години, защото колкото от една страна той се из­трива, толкова пък от друга страна, така да речем, от само себе си се разширочава и сичко си остава гладко и чисто…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Забравената история на първия български изобретател Никола Тошкович
4.8 от общо 36 глас(а)
Антон Оруш
Антон Оруш е колекционер на българска техника, блогър и изследовател. Основател на Sandacite.bg - сайтът за история на българската техника. Работи в Университетската библиотека ,,Св. Климент Охридски“. Гост-автор в Nauka.offnews.bg, сп. Осем, в-к Fibank News. Притежава близо 400 български апарата. Обича да разказва за техническата история на България.

Отговор