„Почнеш ли много да пишеш и да обясняваш изкуството, то изчезва изведнъж, като лятна мъглица над чамовете. Изкуството или го има, или го няма…”
Наум Хаджимладенов
В ранната самоковска утрин изпълнена с прохлада, Наум Хаджимладенов става от сън. След като изпуши сутришната си цигара и закуси започва да рисува. Изпълва белите листове с най-различни герои, от Античността, Средновековието, Ренесанса, митологията, българската история, животинския свят, народните приказки. Всички те съжителстващи в съвършена хармония. Ако е хубаво времето, художникът ще е в двора с палитра в ръка и статив пред себе си, а на малките по формат картони ще оживяват вертепи, кафенета, гадателки, завистливи свекърви, леки жени, малинарки, исторически личности. През лятото ще отива на излети в планината с Майстора и Крискарец, за да рисуват и говорят за изкуство. Големият град, макар и да е бил част от животът му за кратко, ще изпълва голяма част от картините и рисунките му със своите претъпкани улици и разнородни образи. Привечер отива във Фунтаровото кафене, където заедно с приятеля си, художникът- Слави Генев, заемат една маса в един от ъглите на помещението.
Забележим е яркия контраст между добре облечените интелигентни мъже и заобикалящата ги среда от озлобени, изморени и отегчени от живота хора. В кафенето е задимено от множеството запалени цигари, а между злъчните псувни на сърдитите селяни, провокирани от игра на карти или разговор за политика, се чува и по някоя дума за изкуство. Чува се тихо, дори плахо в тази ненавистна среда от необразовани и грубовати хора. След като изпият кафето си Наум Хаджимладенов се прибира вкъщи. Вечерта четката и перото ще бъдат оставени, за да може в сънищата си художникът да види образите, които ще нарисува на следващия ден.
В края на XIX в. Самоков бавно губи възрожденското си очарование. Известен със своята художествена школа, дала едни от най-значимите произведения на възрожденската живопис, с чаршиите, с „Голямата чешма”, Бельовата черква, градът е родно място на редица талантливи художници, като Христо Йончев- Крискарец, Васил Захариев, Слави Генев, Сотир Клинков и героят на този разказ- Наум Хаджимладенов.
На 15 юли 1894 г. в семейството на търговеца на вълна- Стоян Хаджимладенов се ражда синът му Наум. Семейството има общо пет деца, две от които умират в ранна възраст. Малкият Наум израства в запустяващия и обеднял Самоков. Пред лицето му се разкриват грозните гледки на нищета и мизерия, които ще се запечатат в съзнанието му за да оживеят след години в редица произведения.
Най- ранните запазени рисунки на художника са от 1910 г. когато той е едва шестнадесет годишен. В малки по формат тефтери и скицници в следващите три години, Наум дава живот на кентаври, красиви дами с широкополи шапки, селяни с каруци, войници, портрети на близките си. Всичко което се яви пред очите или във въображението на младия художник бива нарисувано с молив в малките тефтерчета.
Рисунките се множат, а с тях и желанието на Наум да следва в Художествено- индустриалното училище. Павел Кръстев, братовчед по майчина линия, е първият художник, който дава напътствия на момчето. В семейството на Хаджимладенови не се говори за изкуство и съвсем естествено професията на художник, не е считана за сериозно занимание. Като син на търговец от Наум се очаква да продължи семейният бизнес, но желанието му да учи изкуство надделява над родителските очаквания. Павел Кръстев, съзрял таланта на младия художник, убеждава Хаджимладенови да пуснат сина си да учи в София. Така през 1914 г. Наум прекрачва прага на Художествено-индустриалното училище (бъдещата Художествена Академия).
Студент е в класа на проф. Иван Мърквичка, а сред неговите състуденти са по-късно добилите известност художници Ари Калъчев, Никола Аврамов, Живка Пейчева. В следващите години рисунките и картините ще започнат да се трупат, ръката на младия художник ще стане по уверена и с лекота ще изпълнява учебните задачи. Малкото запазени учебни етюди на Хаджимладенов, говорят не само за усета му на добър колорист, но и за сигурната му ръка, извеждаща рисунката с пестеливи и категорични линии. Следването му е прекъснато от избухването на Първата Световна Война, която завинаги отнема двама от най-близките му приятели- Павел Кръстев и Димчо Дебелянов. През 1918 г. Хаджимладенов отново се завръща в училището, което завършва на 16 юни 1921 г.
След завършването си, Наум се прибира в родния Самоков, където за кратко ще работи, като учител. Прекарва 13 години в малкия град преди отново да се завърне в шумната столица.
Голяма част от творчеството на автора заема библейската тематика. Вярващ християнин, Хаджимладенов се лута в търсене на доброто и разобличаване на злото, по този повод казва:
„Два са образите, които се мъча да доловя. Единият е Исус, светлината на човечеството, вестителя на царството Божие на земята, чистата истина, великата любов. А другия е Юда- злото, тъмнината, зловещия предател и убиец, сянката на когото и днес броди по кървавите и черни пътища на земята.Между тези образи са виденията, сънищата ми и вярата ми в зората на света.”
Редят се една след друга картини изобразяващи сюжети от Стария и Новия Завет. С типичното си тънко чувство за хумор ще изобрази множество пъти „Адам и Ева”, „Сузана и старците” или драматични сцени, като „Тайната вечеря”, „Разпятие”, „Носене на кръста”, „Разкаянието на Юда”, „Христос и тълпата” и много други. Изразните средства са различни, от обикновен молив, до туш и перо, туш и четка, акварел, маслени бои, дървогравюра. Темата за вярата ще занимава Наум до края на живота му и дори в годините на атеистичния социалистически режим, няма да престане да се лута между библейските образи.
Изпитал несгодите на провинциалния художник и учител, през 1934 г. Наум Хаджимладенов се установява отново в столицата, където ще прекара следващите 12 години. Търсейки препитание, младият художник започва да работи, като илюстратор на детски книжки, учебници, вестничета, романи. Сред произведенията, които илюстрира са „Под игото”, „Бай Ганьо”, „Робинзон Крузо”, „Чичо Томовата колиба”. Сътрудничи на сп. „Детски свят”, вестничетата „Трезво дете” и „Ручей”. Голяма част от творчеството му в тези години е посветена на илюстрирането на популярното по това време издание за деца, „Художествена библиотека- „Древна България”. В малките книжки отпечатани на некачествена хартия, са помествани исторически разкази и легенди свързани с българската история. Повечето илюстрации не се отличават особено, по своя характер. Изпълнени с туш и перо или туш и полусуха четка, работите на Хаджимладенов са изпълнени с драматични предателства, свирепи битки, воини представени в различни състояния.
През 1937 г. Сирак Скитник избира измежду множество картини произведения, които да представят България на Световното изложение в Париж. Една от избраните картини е „Пазар в Самоков” от Наум Хаджимладенов. Картината се връща от Франция със златен медал, а година по-късно на художника бива присъден и орден „Свети Александър” след изложба на българското изкуство в Атина.
В София художника се запознава със съпругата си Олга. През 1940 г. се ражда единственото им дете- дъщеря им Анна, чиито образ през следващите години ще бъде претворен в редица портрети. Няколко години след раждането на детето, съпругата на Наум умира. Останал сам с невръстната си дъщеря и изправен пред унищожителната сила на Втората Световна Война, Хаджимладенов взима съдбоносното решение да се завърне отново, този път завинаги в родния Самоков.
Следващите години са тежки за художника. Бедността и изолираността му от художествения живот в страната, самотното бащинство и всекидневните грижи, не го отдалечават от изкуството. Работи неуморно, изпълнен с вдъхновение и идеи. Новият социалистически ред не възприема изкуството на Хаджимладенов, не го спират да рисува, но и не го канят за изпълнение на партийни поръчки или участие в общи художествени изложби. Европейският дух и свободомислие в творчеството на автора е непонятен за новият режим. Макар и да получава званията „заслужил художник” и „народен художник”, орден „Кирил и Методий”- I степен, макар и много държавни галерии да откупуват картините на Хаджимладенов, творчеството му остава в сянка. Едва през 1964 г. година прави първата си самостоятелна изложба.
Още след завършването на Художествено-индустриалното училище, Наум се отказва от рисуването по натура. В свои интервюта, години по-късно споделя, че не натурата го е научила да рисува, а гледането на репродукции на световно признати художници. Често с Майстора ще спорят, за въображението и натурата. Дори тетрадките, които Хаджимладенов изпълва с хиляди образи ще надписва „Рисунки по фантазия”.
„Когато рисувам искам да се чувствам свободен, неангажиран. Ако рисуваш портрет на един човек, ти си ангажиран да го направиш да си прилича. Тогава не съм свободен. А и как ще съм свободен. Все едно един роб седнал и прави копия.Към края на следването си в Академията взех решение: Бай Науме, отсега нататък никаква натура. Ще си рисуваш по фантазия. По-леко ми върви.”
До края на дълголетния си живот Наум Хаджимладенов ще бъде отдаден на изкуството. Всяка минута ще прекарва в рисуване, за да създаде многохилядно творчество. Леки жени, отчаяни мъже, животни, принцеси, рицари, селяни, улици изпълнени с живот, Дон Кихотовци, страдалният образ на Исус, бедняка, онеправдания, смешния образ на глупака, наивния, самовлюбения, ще поглеждат разглеждащия скицниците и тетрадките и ще, го карат често да се замисля: „Абе този Дон Кихот, не прилича ли на Наум?” И ще е прав, защото през целия си живот Наум Хаджимладенов е един самоковски Дон Кихот с четка и палитра, вместо копие и щит, а неговият Санчо Панса- връзката му с реалността, най-верният му приятел, ще остане изкуството, до самият край.
Умира на 20 август 1985 г.
