Настоящото изследване обхваща причините за появата на т.нар. „Народен съд“, хода на неговите заседания и последствията от решенията му. Анализът се основава на документи и спомени, като се стреми да представи тази така полемична тема по един обективен и достоверен начин, оставяйки на заден план емоциите и политическите пристрастия.
Народният съд продължава да бъде едно от най-дискутираните събития от българската история. Дали заради начина, по който е създаден, големия брой присъди или дори самия факт, че за първи път се търси наказателна отговорност от толкова голям брой представители на властта, армията и полицията. Във всеки случай трябва да си дадем сметка, че това е едно явление, което оставя трайни следи в българското общество, в българската история, в българското съзнание, с различни оценки за неговата същност, задачи и резултати.
За да изясним ясно причините относно тези различни интерпретации трябва на първо място да разгледаме епохата и условията на това необикновено явление, както и историята на самата идея. Нека започнем от втория елемент. Народният съд не е нещо съвършено ново за българското общество.
Още през ноември 1919 година парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за „Съдене виновниците за народната катастрофа“, търсейки отговорност за поражението в Първата световна война и последствията от Ньойския договор, който бележи Втората национална катастрофа. Не бива да забравяме и че кабинетът на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, организира през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, определени от земеделците като виновници за двете национални катастрофи.
Идеята се появява отново след избухването на Втората световна война през 1939 година. Така в обръщение на ЦК на БКП към българите от есента на 1941 година институциите и силовите структури са предупредени, че за своите деяния ще бъдат „изправени пред народен съд“. Такива послания се отправят и в края на 1942 година по радио „Христо Ботев“ (радиостанцията на комунистическата партия, която излъчва от СССР по време на войната). През март 1943 година e дадена по-ясна представа за един такъв съд и задачите му. Отново по „Христо Ботев“ се оповестява, че той следва да се създаде при комитетите на ОФ и да се отнася до случаи на „шпионство, издайничество и провокаторство спрямо организациите на Отечествения фронт и неговите дейци“.
Но възникването на народен съд като орган става възможно едва след преврата от 9 септември 1944 година, с който на власт идва правителството на Отечествения фронт (ОФ). В България навлиза съветската армия. Новото правителство незабавно иска от СССР примирие и настъплението е спряно. Бъдещето на България вече зависи от коалиционното правителство на ОФ (съставено от БРП (к), БЗНС, БРСДП, Звено и т. нар. независими интелектуалци) и външните фактори, между които Москва има първостепенно значение.
Т.нар. Народен съд е създаден с „Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея“, приета на 30 септември 1944 г. и обнародвана на 6 октомври същата година. Тя се отнася за регентите, министрите, депутатите от ХХV ОНС, висши духовници и военни, както и други лица, част от българската политика в периода 1 януари 1941 – 9 септември 1944 г.
Съгласно наредбата делата трябва да приключат в изключително кратък срок – до 1 януари 1945 година. Това обаче се оказва невъзможно поради големия брой подсъдими, изпращането на част от държавния елит в Москва и статутът на военните. За това допринасят и различни грешки – неправилно изписване на имена, прехвърляне на обвиняеми между състави, присъствието на подсъдими в повече от един обвинителен списък.
Интересен детайл от Наредбата е, че в нея първоначално липсват регентите. Причината за това е, че са отведени в Москва за разпити и известно време липсва информация относно тяхното положение и начина, по който ще бъдат съдени. Тази неяснота провокира запитване от Трайчо Костов до Георги Димитров: „Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?“
Както се вижда, заедно с регентите са и министри. Сред тях са бившите премиери Константин Муравиев, Добри Божилов,бившите министри Петър Габровски, Димитър Василев и Първан Драганов, генералите Никола Хаджипетков (единственият оправдан от единадесетимата) и Костантин Лукаш. Те се завръщат в България в началото на януари 1945 г., а разпитите започват на 11 януари.
Малко по-особено е положението на военните, затова този въпрос заслужава преглед. По време на войната срещу Германия, кадрите във войската да голяма степен избягват съдебно преследване. Това се дължи най-вече на необходимостта от успешно провеждане на военните операции. Така с Постановление №4 от 23 ноември 1944 г. военнослужещи, извършили престъпления, подсъдни от Народния съд, се освобождават от отговорност, ако се включат във войната. Самият военен министър Дамян Велчев запазва правото да посочи кои могат да се възползват от тази възможност.
Разбира се, не бива да забравяме, че веднага след преврата около 3000 кадрови офицери са сменени, близо 300 уволнени, преместени над 500 и задържани над 150. Постановлението е отменено след натиск от страна на БРП(к) и Москва. Военните по-късно са съдени от Четвърти върховен състав на Народния съд по два отделни процеса, тъй като мнозина участват и в двата етапа на войната срещу Германия и делата им са временно прекратени, докато други са прехвърлени към различни състави. Интересно е, че и след края на 1945 г. остават висящи дела, което предизвиква нови процеси през 1949 година.
Какви са причините за създаването на Народния съд? Една от тях е стремежът на властта да прекрати саморазправата и репресиите от страна на своите привърженици, както и да отговори на настроенията за наказания срещу стария политически елит. Така в деня, в който се приема наредбата за Народния съд Дирекцията на Народната милиция излиза със заповед за прекратяване на произволните акции. Въпреки това в някои области те продължават. Това позволява на управляващите да пренасочат действията срещу своите противници в тази посока.
Зад тази цел ясно личат два мотива – необходимостта на комунистическата партия и нейните съюзници да се трансформират в системни партии, които да изоставят революционните действия и същевременно да се изглади имиджа на България пред международната общност в съответствие с исканията на Антихитлеристката коалиция за съдебно дирене на виновниците за войната.
Съдът обаче се превръща в трибуна за разчистване на политически сметки, за отстраняване на възможни конкуренти и противници на новата власт, враждебно настроените към нея общественици, иначе казано, потенциалните заплахи за новия режим. Трябва да се отбележи, че това става в момент, в който партиите от коалицията на Отечествения фронт все още възстановяват редиците си и евентуално предизвикателство от старите политически дейци с богат опит в лабиринта на българската политика, би представлявало опасност.
Не липсват и някои куриози като арести на членове и симпатизанти на ОФ поради съмнения в предателство, а на места процесите се извършват нощем при неясна процедура за избор на обвинители и съдии.
Създаването на този съд има международни измерения. Изискване за съдене на военнопрестъпници съществува в англо-американския вариант за примирие с България и в подписаното в крайна сметка Московско примирие (28 октомври 1944 г.). На 8 август 1945 г. СССР, САЩ, Великобритания и Франция подписват споразумение в Лондон, съгласно което трябва да се търси съдебна отговорност на главните военнопрестъпници от европейските страни, членуващи в Оста. Така процесите в България не са изключение. Такива се провеждат и в Германия, Япония, СССР, Франция, Белгия, Чехия, Полша, Югославия и др.
Важен въпрос е този за законността на Народния съд. Трябва да се отбележи, че самата Наредба–закон е в нарушение на редица текстове от Конституцията (към 1944 г. все още действа Търновската конституция). Сред тях следва да се отбележи забраната на изпълнителната власт да създава извънредни съдилища със специален статут, недопустимостта за подвеждане на регентите под съдебна отговорност, изискването министрите да бъдат дадени на съд само след решение на парламента при съставянето на Държавен съд, фактът, че депутатите не могат да бъдат осъждани за изказвания и гласувания в парламента и др.
В интерес на истината новите управляващи дават обяснение за нарушаването на Конституцията при съденето на висшия държавен елит и то е, че правителствата преди 9 септември също са нарушавали основния закон и изоставили неговата природа, какъвто е например случаят с назначаване на регентството след смъртта на цар Борис III. Те също така се позовават на чл. 47 от Търновската конституция, чрез който използвайки участието на България във войната и отсъствието на парламент, дават право на Министерския съвет да издава наредби със силата на закон.
Горните причини лесно обясняват и безпроблемното приемане на Наредбата-закон от страна на представителите на всички ОФ партии в правителството. В това отношение позицията им е последователна. Подобни мерки са ясно застъпени в манифеста от август 1944 година на Националния комитет (НК) на ОФ. Под документа стоят подписите и на бъдещи министри като Кимон Георгиев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Дамян Велчев, Петко Стоянов, Димо Казасов, Ангел Държански и Добри Терпешев. В програмата на правителството от 17 септември 1944 година също се предвижда подобна стъпка. Обединението на ОФ партиите по въпроса за прилагането на Наредбата-закон е впечатляващо. Дори тогавашният лидер на БЗНС д-р Г.М. Димитров призовава за неговото провеждане.
Народният съд действа в 13 върховни и специални състава, както и 68 областни състава, от декември 1944 до април 1945 година. Общият брой на подсъдимите е 11 122 души в 135 процеса. От тях оправданите или тези с прекратени дела са не повече от 2000. Осъдени са 9155 души – една изключително висока цифра спрямо аналогичните съдебни процеси в Европа. Смъртните присъди са 2730, 1305 за доживотен затвор. Около данните няма единно мнение и някои изследователи посочват, че дори в официалните документи има разминаване.
За главен обвинител е определен Георги Петров, бивш участник в Септемврийското въстание от 1923 година и защитник на изправени пред съда комунисти – още едно, макар и символично, доказателство за реваншистките намерения на новата власт.
Смъртна присъда получават тримата регенти: проф. Богдан Филов, княз Кирил Търновски и ген. Никола Михов. Заедно с тях 22 министри, 67 депутати, 47 генерали, полковници, други офицери и културни дейци също са осъдени на смърт. Има и изключения, като например бившият кмет на София инж. Иван Иванов, който впоследствие е върнат на работа след препоръка от Москва поради уменията и компетенциите му.
На 20 декември 1944 година в Тържествената зала на Съдебната палата Първи върховен състав на Народния съд започва своя процес, след като е решено, че не може да се търпи повече отлагане или изчакване. Започва се с разпити на служители в Дворцовата канцелария и царски съветници.
Разпитите по време на целия период, в който действа съда, са придружени и от редица процесуални нарушения. Достатъчно е да споменем обстановката, в която служебните защитници на подсъдимите трябва да работят. Така например служебният защитник на княз Кирил и Добри Божилов, проф. Николай Долапчиев (който е член на Звено), настоява за отмяна на разпита на принц Кирил поради простия факт, че едва половин час преди неговото насрочване е имал възможност да се срещне с него.
Очевидно от юридическа гледна точка е трудно да се намери легитимно основание за съществуването на Народния съд. Много от споровете по неговата същност и резултати обаче са фокусирани върху морални съображения.
Привържениците на Народния съд твърдят, че той е справедливо възмездие за особено жестокия начин, по който са убити много партизани – чрез отрязване на глави (като случаите на Желязко Кърлов – Йозо, Стойчо Аврамов–Миневски и Иван Пашинов от отряд „Христо Ботев“), убиване и излагане „за назидание” в населени места (понякога и пред дворове на училища). Също така убийства на ятаци, допълнителни възнаграждения на онези отличили се в убийствата, убийства на деца (случаят в село Ястребино), младежи. Отбелязват се справедливо издадени присъди като тази на Александър Белев, бившият комисар по еврейските въпроси, който работи активно за изпращането на българските евреи в лагерите на Третия райх.
Но от друга страна противниците на Народния съд посочват неговата несъстоятелност в същата линия. Непосредствено след 9 септември започват масови репресии – арести на хора, принадлежащи към органите на властта, интелектуалци, обикновени граждани. Организират се убийства и побоища без съд и присъда, чиито точен брой е трудно да бъде установен. Същевременно контролираните от БРП(к) милиция и съд не реагират срещу тези действия, дори срещу онези елементи, за които е ясно, че преследват личния си интерес, а не осъществяват някаква партийна програма. От комунистическата партия посочват, че „революционната активност на масите не само не представлява никаква опасност за реда и спокойствието в страната, но напротив, е най-надеждна опорна на новата народна власт“.
Навсякъде се гони целта за унищожаване на „фашизма“, но без да се изяснява какво точно е фашист. Това позволява разправия с невинни хора или такива, които са или могат да бъдат заплаха за управляващите. Възниква въдворяването в лагери, важен елемент от новата репресивна система. По време на процесите Политбюро на комунистическата партия не пропуска да се намеси и фактически определя размера и характера на наказанията за най-важните подсъдими.
Издадени са присъди на лица, които нямат почти никаква връзка със стария режим.
Най-показателен пример е този на карикатуриста Райко Алексиев, осмиващ както предишната, така и новата власт. Той е осъден посмъртно (след като загива при неизяснени обстоятелства през октомври 1944 г.). Партизаните също се проявяват като не по-малко жестоки в борбата си срещу институциите. Най-показателен е убийството на капитан Багрянов, който първо е бит и след това разчленен.
Този цикъл от репресии и отмъщения на едната страна срещу другата кара бившия председател на ХХІV ОНС Стойчо Мошанов да възкликне: „Нима за престъпленията на едни трябва да се отплаща с престъпленията на други?!“
Най-тежки обаче са последиците от Народния съд, които се простират далеч след неговия край. Към присъдите са добавени високи парични глоби и конфискуване имуществото на осъдените (също забранено по конституция). Техните близки са принудени да носят стигмата от присъдите и правата им биват ограничавани, а наред с това стават жертви на тормоз.
След демократичните промени в България, част от издадените присъди са отменени. С решение №172 от 26 август 1996 г. Върховният съд отменя присъдите, произнесени от Първи върховен състав, а с решение №243 от 12 април 1996 г. се отменят тези на Втори върховен състав. През 2010 година, с приемането на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, са реабилитирани осъдените от Трети върховен състав. На 19 януари 2011 г. правителството взима решение датата 1 февруари официално да се отбелязва като „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“.
