Родопа планина е майка на много храбри юнаци, чийто живот е на границата между мита и реалността. За тях се знае малко, но хората са съчинили безброй легенди, истории и песни, които събуждат въображението ни днес. Един от тях оставя особено сериозна диря в летописа на планината и до днес. Това е местният владетел Момчил.
Макар Момчил да живее през далечния XIV век, името и подвизите му остават съхранени в местния фолклор, където и до днес той може да бъде видян като „Защитник на Родопите“ в множество народни песни и устни предания. Кой обаче е Момчил – не този легендарния, а реалния исторически образ?
Предполага се, че Момчил е роден през 1305 година като мястото е неизвестно. Няма сведения и за произхода, нито за семейството му. Във византийските извори той е представен като разбойник, който първоначално действа на българо-византийската граница, без да е подчинен никому, но който впоследствие постъпва на византийска служба. Амбицията на Момчил обаче не е да бъде подвластен, на когото и да било. Заради това той често лавира от едната към другата страна на намиращата се в гражданска война Византия.
Може би най-сериозния успех на Момчил е поражението, което нанася на турците на Умур край Абдера (дн. Порто Лагос). Там той дори успява да опожари част от техния флот, а впоследствие да победи и силите на император Йоан Кантакузин край Месина.
През пролетта на 1345 година Кантакузин и Умур решават, че е дошъл момента окончателно да се разправят с Момчил. Съединените им сили потеглят срещу него, като според сведенията на Кантакузин само турската войска на брой достига до 20 000 конници. Враждуващите армии се срещат край Перитерион.
Ето какво пише Йоан Кантакузин за последвалите трагични за Момчил събития:
„Момчил нареди войската при укреплението пред града, като смяташе, че ще устои, като има и укреплението, което ще го подпомогне немалко. Персите (турците) прочее нападнаха първи, отблъснаха войската на Момчил, която беше около пет хиляди души и разрушиха укреплението. Повечето от войската се пръсна за грабеж и същия ден нападна и опустоши всичко до Мигдония. Императорът, който вървеше отзад заедно с Умур и останалата войска, забеляза, че войската на Момчил не е била победена, но че само отстъпва по пътя пред персите (турците). Защото виждаше, че е подредена правилно и в боен ред, поради което изглеждаше, че сражението тепърва предстои.
И той нареди ромейската и персийската войска в три отряда: Умур с персите заемаше дясното крило, тъй като бяха стрелци, за да обстрелват и нападат лековъоръжените неприятели. А лявото крило с тежковъоръжените ромеи заемаше Йоан Асен, братът на императрица Ирина. Те бяха свикнали да се бият с копия. Центъра заемаше сам императорът с ромеите и с отбраните персийски войски.
И Момчил също така нареди войските и потегли за сражение. Когато се сблъскаха, стана тежко сражение и войските дълго време устояваха една срещу друга. Все пак войската на Момчил бе победена и мнозина от нея загинаха. Когато войските на Момчил бяха притиснати към стените на града, понеже за конете нямаше изход и място за разгръщане, тъй като оставаше малко пространство между неприятелите и стените на града, а жителите на Перитерион не бяха наклонни да ги приемат, Момчил пръв слезе от коня, а след него и всички други и те се биеха мъжествено и устояваха дълго време било поради храбростта си, било понеже градът пречеше да бъдат обкръжени и мнозина паднаха в сражението. Докато Момчил беше жив, храбростта не ги напущаше и те не си предаваха оръжието. А и когато и той падна в сражението, останалите веднага предадоха оръжието си и бяха пленени от ромеите и персите (турците) , без да може да избяга нито един.“
Често променящата се позиция на Момчил, водена от желанието му да изгради своя държава в една територия с толкова важно стратегическо значение, изглежда не е в състояние да повлияе негативно на уважението, с което той се е ползва дори сред своите врагове. Показателно за това е и извършеното от Кантакузин непосредствено след самата битка.
„След сражението императорът пристигна в Ксанти, където бе домът и съпругата на Момчил. Жителите на Ксанти, като не знаеха в началото нищо за Момчил, разпитваха за него къде е. Когато узнаха, че по време на сражението той и цялата войска са загинали, оплакаха смъртта на близките му и предадоха града на императора. Императорът прояви голямо внимание към съпругата на Момчил. Той заповяда да не ѝ отнемат нищо от имуществото, а да запази всичко и или да остане на ромейска земя, ако желае, или пък да замине за родината си. Защото тя беше от Мизия. Понеже предпочете да се върне в родината си, тя с цялото си имущество замина при мизите.“
