В българската историческа наука въпросът за значението на Българската православна Църква за българският народ многократно е засяган. Църковният принос, както като духовно съкровище, така и като богатство от достойни родолюбиви представители, е забележителен. България дава на православието паметта на свети владетели (Тервел, Борис I, Петър I), на воини (св. Михаил Воин), на книжовници и пастири (св. Седмочисленици, св. патриарх Евтимий, св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, митрополит Климент (Васил Друмев) ) и на множество мъченици особено от периода на османското владичество над българските земи (княз Боян – Енравота, Софийските мъченици, св. Райко Шуменски, св. Игнатий Старозагорски, св. Йоан Българин и други). Пламъкът на техния живот, осветен винаги от духовна, интелектуална и дори физическа жертва, е поддържал горящ огъня на българщината и в най-тежките години от българската история. Сред тези светли личности се нарежда и делото на митрополит Борис Неврокопски (1888 – 1948 година).
Вангел Симов Разумов, бъдещият митрополит Борис, е роден на 8 ноември (Димитровден) 1888 година, в село Гявато, Битолско. Семейството му е скромно, родолюбиво и вълнуващо се от идеала за българско обединение. Воден от този стремеж, бащата на малкия Вангел, Симеон Разумов, загива като четник в Илинденското въстание през 1903 година. Вангел отрано показва интелектуални заложби. Учи се добре и в последствие завършва с отличие трети клас в мъжката гимназия в Одрин през 1904 година и същата година бива изпратен в Цариград в църквата „Св. Стефан“. Там, с помощта на стипендия от екзарх Йосиф, завършва отново с отличие Цариградската духовна семинария през 1910 година. След дипломирането си Вангел бива подстриган за монах от Неврокопския митрополит Иларион и ръкоположен за иподякон и йеродякон. През 1915 година завършва Богословския факултет в Черновиц (Австрия) със степен „доктор по богословие“. Две години по-късно йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим.
Изключителната надареност на младия йеромонах се подчертава от факта, че владее свободно църковнославянски, руски, гръцки, немски, френски, италиански, английски, турски, румънски и унгарски език. Това му позволява да общува свободно с различни административни, дипломатически и църковни представители и да следи в оригинал философската и богословска мисъл на епохата.
Светият Синод на Българската православна църква най-напред го изпраща в Букурещ, където трябва да поеме грижата за българската колония. Достойното му служение на пастир и проповедник довежда до неговото издигане в архимандритско достойнство през 1922 година. В периода 1924 – 1926 година бива натоварен с ръководството на културно-просветния отдел на Българската църква и с предстоятелството на храм-паметника „Св. Александър Невски“. От 1926 до 1931 година архимандрит Борис е ректор на Софийската духовна семинария. През 1931 година, вече като Стобийски епископ, става главен секретар на Светия Синод. През 1932 година му е поверена задачата да постави въпроса за вдигане на схизмата над българската църква от страна на Цариградската патриаршия. Официалните преговори приключват успешно през 1945 година.
Епископ Борис бива единодушно избран за Неврокопски митрополит през 1935 година. Празникът, в който се превръща неговото преминаване през попътните населени места по време на пътуването му до Неврокоп и самото му пристигане в града, е документиран от професор Христо Гяуров в дописка към “Църковен вестник” от 1935 година, брой 19. Митрополит Борис е навсякъде тържествено посрещан от населението и интелигенцията (учители и общественици), а в Неврокоп начело на делегацията са кметът на града и началника на гарнизона. Един от често повтаряните възгласи е: „Добре дошъл, владико светий“. Поздравителна телеграма по случай избора на многообичания архиерей изпраща и цар Борис III. В нея се казва: „Със задоволство научих от Св. Синод на Българската църква за избирането и прогласяването на Ваше Високопреосвещенство за митрополит на овдовялата Неврокопска епархия и бързам да Ви изкажа моите задушевни честитки. Молитствувам Всеподателя Бога да Ви укрепи в новия кириаршески сан, като Ви дарува здраве и дългоденствие и благославя всички Ваши благи начинания за слава на родната ни Църква и за доброто на паството от благодарованата Ви епархия. Царят.“
Дейността на митрополит Борис е плодотворна и мащабна. Във всяка една от длъжностите си, той оставя спомен на отдаден на работата си свещенослужител. Суров и строг към себе си, митрополит Борис е скромен в поведнието си към околните. Дело на неговото усърдие са над 20 построени храма, приют за възрастни хора и сиропиталище, реорганизация на административния живот в Неврокопска епархия, следене поведението на свещенството и повишаване на неговата ерудиция. Владиката особено много обичал Рилската света обител, която много пъти посещавал. Сред бисерите на неговото духовно наследство е и Акатист – похвала на св. Йоан Рилски.
Самият митрополит Борис е пример за високонравствен живот. Той влага неимоверни усилия да насърчи и своето паство и подопечни свещеници и чиновници посредством проповеди, обиколки по места и окръжни послания. Още с встъпването си в служение новият архиерей изпраща окръжно послание до свещениците от поверената му духовна околия. Там се казва: „Пастирите на Христовата Църква трябва всякога да знаят и помнят своя свещен и неотменим дълг не само да свещенодействат, но и да учат и наставляват своето паство, да проповядват на всички Словото Божие, да просвещават човеците с Христовата истина и да сгряват с Христовата любов.“. С това първо послание митрополит Борис изисква от свещениците редовно богослужение, грижлива проповед, отстояване и възпитаване в истините на православната вяра и активно обществено присъствие посредством организиране на православни братства към храмовете и дружества сред младежта (Окръжно от 30. XI. 1935 година).
източник: borisnevrokopski.blogspot.bg
Все в тази насока, но в друго послание владиката пише: „Църковният пастир трябва да бъде във всичко съвършен образец и жив възвишен пример за своето паство. Само тогава той ще може да привлече към себе си човешките души и да ги води към спасение и съвършенство.“ В следващите редове на същото послание митрополит Борис изрежда и описва над 50 достойнства и добродетели, които достойният пастир трябва да притежава. Сред тях са жива вяра в Бога, искреност, почтеност, благочестие, смирение, миролюбие, родолюбие и други. За последното се казва, че то е: „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване.“ (Окръжно от 13. III. 1936 година.). Всички тези изисквания към подопечните му духовници Неврокопският архиерей сам спазва и изпълнява.
Днес, близо три десетилетия след демократичните промени в България, Българската православна църква все още е длъжна пред паметта на многобройните български свещенослужители, които рискуваха своята сигурност, тази на своите близки и дори самия си живот, но не измениха на съвестта си и не отстъпиха от Бога. Такова е делото на един заслужил Божи служител и български родолюбец, какъвто е бил Неврокопският митрополит Борис.
