„Митовете представляват опитите на човечеството да разбере някои истини за света.“

Ансел Адамс

Заети с историографски изследвания за ключови битки, политически интриги, междуособни войни и държавни взаимоотношения, често пъти забравяме, че тези събития понякога са рефлектирали по неочакван начин върху народното съзнание. Изследването на това съзнание би могло да ни разкрие факти не по-малко значими от социологическите или историографски проучвания на миналото на народа, защото въображението, вложено в изграждането на един митологичен пантеон и система от предания през столетията, ни дава сведения за мечтите, надеждите и разочарованията на същия този народ. В тази статия ще разгледаме няколко любопитни предания от Осиково, селище на границата между Родопите и Пирин, известни още от дълбока древност със своята мистика.

Историческите извори не ни дават много сведения за основаването на Осиково. Знаем, че неговото име е споменато в официален списък, съставен при преброяването на немюсюлманските поселения в региона в средата на XVII в. Предания, разказващи за миналото на тези земи ни дават основание да предположим, че историческите им корени са разположени доста назад във времето, губейки се в мъглите на древността. И за съжаление, голяма част от описаните тук митове и местности вече съществуват само в спомените на местни хора на преклонна възраст, които разказват за тях така, както ги помнят от младостта си.

Пеещото привидение

Встрани от пътя между Осиково и Гоце Делчев се намира местността Османлието, съхраняваща в себе си могила, известна сред местните с името „Момин гроб“. Според преданието, дъщерята на местен български боляр, известна с прекрасния си глас е погребана там върху ложе от бисери.

Това се случило към края на Второто българско царство, в неговия залез. Група османски войници спира във владенията на местен благородник. Виждайки, че няма да успее да победи многобройния противник, той отваря вратите на крепостта си и приема османците в нея, като им дава провизии и коне и склонява да им плаща васален данък. Това обаче явно не било достатъчно, защото османският предводител, впечатлен от красотата на болярската дъщеря, я изисква от българския владетел за жена. Макар да знае за нерадостната съдба, която би очаквала дъщеря му, ако приеме, болярът склонява пред османския военачалник и нарежда да подготвят дъщеря му за път.

Преди обаче османците да потеглят от болярската крепост, българската благородничка отказва да се предаде в ръцете им жива и отнема живота си пред ужасения поглед на баща си и всички придворни. Покрусеният владетел чува как недоволният агарянин нарежда тялото на дъщеря му да бъде хвърлено на кучетата. Подлуден от скръб и ярост, осиротелият баща се втурва и обезглавява с меча си османския предводител, след което напада и заедно с войниците си избива неподготвените мюсюлмани. Впоследствие взима тялото на мъртвата си дъщеря в ръце и горко заридава, проклинайки по-раншното си малодушие, довело до смъртта на обичното му дете. Според мита сълзите му били толкова искрени, че се превърнали в кристално чисти бисери, върху които той положил дъщеря си при погребението.

И до днес хората по тези места разказват, че дървосекачи са чували привечер тъжна и нежна песен да се носи сред  дърветата, а призрачна фигура да ходи сред мъглата. Според хората това е духът на болярската дъщеря безуспешно търсеща баща си, за да го утеши с песнопенията си.

Трапезата на императора

Следващата легенда е за огромно имане, скрито някъде из пещерите в околностите на Осиково. Според хората, в края на есента на далечния XIX в. го намират двама братя овчари, докато търсят загубено агне от стадото си.

Докато безуспешно се опитвали да намерят животното, двамата се натъкнали на обрасъл с храсталаци пещерен вход. Те влезли навътре, като си светели с борови факли и забелязали странни надписи върху стените, но тъй като и двамата не умеели да четат, продължили напред.

Не след дълго излезли в широка галерия, където блясъкът на факлите им се отразил в най-смайващата гледка, която някога били виждали – насред пещерата стояла голяма кръгла маса, направена от масивно злато, а около нея имало шест стола от същия метал. Масата била наредена като за пиршество с подноси, табли и прибори, всички от злато. Съзнавайки, че не са в състояние да изнесат това огромно богатство, двамата се задоволили да приберат само някои дребни предмети, с които да се замогнат.

Тази внезапна поява на злато в селището не убягнала на османските власти в региона и те се заели с проучването на въпроса. След кратко разследване достигнали до братята, но въпреки увещанията, подкупите и други, по-драстични методи, овчарите упорито криели местоположението на богатството. Полакомилите се за злато османци не можели да се спрат и накрая единият брат починал от мъченията, а другият бил застрелян при опит да избяга. Така останало само преданието, което с времето започнало да избледнява.

В средата на 60-те години на XX в. митът за златната трапеза се завърнал заради втори откривател на богатството, ловец от селото, семеен мъж с жена и две деца, който според слуховете се натъкнал на съкровището, докато преследвал дивеч. Макар и да нямало никави доказателства, че въпросният ловец е намерил каквото и да е, изглежда „златната треска“ била дълбоко вкоренена в съзнанието на местните, а обстоятелството, че скоро след това ловецът започнал да строи нова къща просто накарало старинната легенда да оживее.

И този път местните власти разбрали и разбира се, проявили интерес, като очевидно методите им за разпит не се различавали драстично от тези, приложени върху овчарите преди почти 70 години. Доведен до предела на силите си, ловецът прибягнал до самоубийство, като отровил себе си и съпругата си, а децата си оставил на грижите на престарялата си майка. От този момент, богатството, отнело до момента живота на четирима души, било счетено за прокълнато от местните и малцина се осмелявали да търсят повече златната трапеза.

И така, макар и да звучат фантастично, преданията и митовете остават в народния фолклор с една много ясна и конкретна цел – да пресъздадат представата на хората за добродетелите у човека, да съхранят истории за героизъм и самоотверженост или за алчност и предателство, от доброто и лошото на които поколенията да си вземат поука.

Митовете са живата съвест на народа, оформяща света около нас. Във всяка легенда има по зрънце истина, но задачата ни не е да пресяваме събитието, докато отделим това зрънце, а да разкажем преданието така, както е запомнено. Защото понякога от това научаваме за предшествениците си повече, отколкото бихме научили, ако знаехме имената на участниците, точния ход на действията им и годината в която са ги извършили. Тъжно е, че вместо да намира нови начини, с които да кара историята да оживява, модерният човек се отделя от корените си и затваря преданията да живеят само в главите на престарели хора, чули ги някога от своите дядовци.

 СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

С благодарност към бивши жители на Осиково:

  1. Кирил Илиев Костов
  2. Борис Иванов Донев
  3. Атанас Илиев Джоклев
  4. Дончо Димитров Христов
  5. Илия Георгиев Костов
  6. Личка Петрова Иванова
  7. Мария Петрова Стефанова
  8. Султана Маринова Костов

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Митове и предания от Пиринския и Родопския край
4.6 от общо 20 глас(а)
Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

Отговор