Основната тежест в борбата с англо-американските самолети през Втората световна война ляга на плещите на българските летци. Борбата е неравна, а съотношението на силите често е 1:50 в полза на противника. Изправени срещу смазващо превъзходство на врага, оставени без значителна помощ от германските съюзници, българските пилоти влизат в обречени въздушни битки, защото на земята загиват мирни хора.
Смята се, че общо в този период са бомбардирани общо 168 населени места, като са пуснати близо 50 хил. бомби. Загиват 1828 души, а хиляди сгради са разрушени. Нанесените щети възлизат на 24 млрд лева.
На 24 ноември 1943 г. е извършена поредната тежка бомбардировка над София. Убити са 9 души, а 29 са ранени. Разрушени са 87 жилища и постройки в района на Централна гара. Обграждани и атакувани от всички страни, защитниците на столицата нямат време за спокойно обмисляне и насочване на атаките. Българските летци вече изнемогват на неспиращите атаки. Задачата им е да нападат, а реално през цялото време трябва да се отбраняват. В небезизвестната книга „Ние бранихме тебе, София“ генерал Стоян Стоянов пише:
„Като камък се устремява надолу, оставяйки непрекъсната димна следа зад опашката си. В този самолет е младият, тих и скромен летец, подпоручик Мито Симеонов Дисов. Той не успява да напусне простреляната машина. Може би е тежко ранен? И пикирайки отвесно, със страшна сила самолетът му се разбива в земята северно от Горни Пасарел.“
Тази история за смелост и доблест ни бе изпратена от Ася Сократова. Тя е родственица на героя от днешния разказ, тъй като Мито Дисов е брат на прабаба ѝ. Именно заради това го публикуваме без редакция.
Бил е едва на 23 години, когато е загинал. Не е имал време да се ожени, да има деца. Роднини са го подкачали: „Хайде, Мито, кога ще се жениш?“, на което той отговарял: „Сега съм се отдал на учението, не сега“. Но ето, че съдбата е имала други планове за него. Отредила му е да даде младият си живот във въздушния бой за защита на София. Изтребителят му пада след като е отсякъл с крилото си опашката на вражески бомбардировач. В този ден зенитната артилерия сваля 3 противникови самолета, а българските изтребители – 7.
Българският писател Иван Давидков описва погребението на Дисов:
„Бяха се събрали хора от цялото поречие. Държаха свещи и пламъчетата стояха прави, като нарисувани във въздуха, защото нямаше никакъв полъх. Какво беше събрало тук, в часа на свечеряването, толкова много хора? Дали преклонението пред подвига на тоя 23-годишен момък, дали любопитството, че за първи път присъстват на такава процесия, когато погребват изгорял човек, или ги събираше съжалението към неговия баща – инвалид от Европейската война, когото всички познаваха и тачеха?“
Хора, между които и първия учител на покойника, носят на раменете си ковчега от гарата до църковния двор, където ще бъде погребан.
„Учителят, като залиташе из ямките на разровената селска улица, се смути, защото не усети върху раменете си никаква тежест. Дали другите бяха по-високи и поемаха върху себе си товара на смъртта? Не – те също вървяха без никакво усилие, сякаш не държаха обкован със сребриста ламарина ковчег. Толкова малко ли от себе си връщат на земята летците? Всичко друго на кого дават – на звездите, на вятъра, на изгревите и залезите?“, пише още Иван Давидков.
Първоначално гробът на младия пилот е до главния вход на храма „Св. Троица”. На надгробния паметник от черен мрамор има надпис: „Поручик Мито Симеонов Дисов –летец-изтребител, загинал във въздушен бой. 1.V.1920 г. – 24.XI.1943 г.”. По-късно, по настояване на роднините, тленните му останки са пренесени в родното му село.
Наскоро бях там и снимах гроба в двора на запустялата малка църквичка. Но не искам от този човек да остане само надгробна плоча. Хората за това имаме памет. Важно е да я съхраняваме будна. Името на всеки от тези 22-ма летци заслужава да се помни. Колко от нас са способни като Мито Дисов да загърбят всичко, което ги отдалечава от личното щастие в името на един идеал?
