На 13 януари отбелязваме годишнина от смъртта на Мара Бунева. Настоящият коментар е дело на Мартин Чорбаджийски – автор и редактор в сдружение „Българска история“.
Отмина още една година. Още една година от безсмъртния подвиг на българската революционерка Мара Бунева, която на 13 януари 1928 г. в Скопие, близо до моста над р. Вардар застрелва от упор сръбския юрисконсулт на Скопското велико жупанство Велимир Прелич. Един изявен тиранин, българофоб, враг на всякакви човешки права и свободи.
Отмина още една година, в която родолюбиви българи и от двете страни на Вардар възстановиха плочата, увековечаваща паметта и величието на делото на Мара Бунева. Отмина още една година, в която сърбоманите отново и доста бързо разрушиха паметната плоча. Eдин безобразен акт, дело на добре познатия ни сръбски шовинизъм.
Мара Бунева е родена през 1900 г. (трета версия за рождената ѝ дата, другите две са 1901 и 1902 г.) в Тетово, където получава основното си образование. В Скопие тя завършва средното си образование, в Солун е в професионално училище за шиене, а успява и да получи висше образование в Софийския университет. Омъжва се за офицера от българската армия ротмистър Иван Хранков. Привлечена от брат ѝ Борис Бунев в редиците на ВМРО, тя заминава през 1926 г. за Тетово, откъдето се насочва към Скопие със задачата да извършва конспиративна дейност в намиращата се тогава в Югославия Вардарска Македония.
Тук влиза и фигурата на Велимир Прелич. Назначен е през 1924 г. за юрисконсулт на Скопското велико жупанство. Интересен факт е, че смъртната му присъда, издадена от ВМРО, се обявява още преди студентските процеси в Скопие. Причината е, че разкрива „шпионската афера“ на Димитър Гюзелев и другарите му, с което си навлича гнева на ВМРО. Но голямата причина за смъртната присъда на Прелич е процесът, който той води срещу български студенти, членове на Македонската Младежка Тайна Революционна Организация (ММТРО) и излезли на протест за правата си. Тези младежи са подложени на истински изтезания от хората на Прелич – стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското им самосъзнание.
В отговор Мара Бунева изпълнява смъртната присъда. Тя става приближена на Прелич, близка даже, с което печели доверието му. След като застрелва Прелич, тя се прострелва в гърдите и прави опит да се хвърли във водите на Вардар. За жалост албанският стражар, който е заедно с Прелич на този ден, предотвратява опита ѝ. Мара Бунева и Прелич са откарани в болница, но и двамата умират от раните си. На въпроса защо е убила Прелич тя отговаря – „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“ При опитите за разпит тя казва едно и също – „Искам да умра!… Оставате ме да умра!“. Тя е изпълнила дълга си.
Жителите на Скопие описват сръбските власти по следния начин – „по-жестоки от башибозуци“. Кажете сега може ли човек да обвини Мара Бунева за действията ѝ? Ще кажете „ами протести, петиции и пр.“. Не, не и в Македония, не и по това време. Всякакви опити са направени – петиции до ОН, протести (като този на младежите от ММТРО) и всичко без успех.
Срещу себе си българите в Македония намират убийства, агресия, лишаване от основни права като гаранция за живота им. Какво очаквате да направят? Да чакат чудо? Е, чудото идва и неговото име е Мара Бунева. „Войната е справедлива, когато е необходима и оръжието е свещено, когато е единствената надежда“ е казал Тит Ливий. За българите в Македония това е единственият изход, опълчение срещу тиранията, срещу един нечовешки режим, срещу едно чудовище, наречено Югославия, което по-късно ще се посочи едва ли не като пример за успешен социализъм и пример за положително държавно развитие.
Тази жена – Мара Бунева, се отказва от всичко – сбогува се със съпруга си, който дълго скърби за нея, прощава се и със семейството си, защото знае какво ги чака, когато сърбите дойдат за отмъщение, отказва се от спокоен живот в София, защото в нея кипи едно чувство, чувство за справедливост, едно болезнено чувство за съдбата на нейните братя и сестри. Атентатът срещу Прелич не е престъпление, а е отчаян вик, но и вик на смелост и дързост към целия цивилизован свят, който цели да покаже на този свят какво става в Македония, на какво са подложени българите там. Тази жена успява да намери сили да се откаже от всичко в името на един по-висш идеал… колко от нас могат да го направят днес? Аз лично не съм сигурен дали бих могъл.
Затова поклон пред Мара Бунева. Както казва архимандрит Борис, отслужил панихидата на Мара Бунева в църквата „Св. Спас“ – „Няма по-велика любов от тая да положиш живота си за своите близки. Това е една велика смърт, която е продиктувана от друга по-велика любов – да обичаш своето отечество.“
Не мога да не споделя и думите на Свобода Думева от Женския съюз – „Мътните от кръв и сълзи води на Вардар пак в своя тих роман ще разказват на вековете новата легенда – истина за новия недостигнат и непостижим подвиг на Мара Бунева, чието свръхчовешко самопожертвуване е нашата най-голяма гордост, още един залог за успеха на македонската борба.“ Какво повече да каже човек?
