Рубриката “Архивите говорят” е мястото, в което ще събираме документи, писма, речи и кадри от миналото. Винаги сме казвали, че историята, разказана от съвременниците й, често се оказва най-истинската, тъй като не е пречупена през призмата на времето.
Макар България да излиза като победител от Балканската война, тя не успява да обедини всички територии населени с българи в една държава. В зона на раздора между нея и съюзните и сили се превръща Македония – област, която макар да има силно подчертан български характер, бива разделена в по- голямата си част между Сърбия и Гърция. Загубата на тази изконна българска земя насочва общественото мнение в България в полза на една идея за война с бившите съюзници. Това обстоятелство примесено с грандоманията на цар Фердинанд води до началото на военния сблъсък, който ще бъде наречен Междусъюзническа война.
Надеждите на България за бърз успех се оказват напразни. Скоро освен със сърби и гърци на нея се налага да воюва и с черногорци, турци и румънци. Макар да постига някои значителни победи на бойното поле изтощението от наскоро приключилата Балканска война оказва своето влияние и тя е сразена. На 28 юли 1913 година в Букурещ е подписан мирен договор, с който се установяват новите граници на Балканите. Страната ни увеличава своята площ и население, но въпреки това загубите, които понася са непоправими. Настъпва Първата национална катастрофа, но българският идеал остава жив.
Едва година след тези събития на запад се развихря буря, които ще промени завинаги познатия свят – започва Първата световна война. България със своето географско положение е желан съюзник и за двата лагера, но само един от тях може да и обещае националното обединение. Това е лагерът на Централните сили, който в началото на войната постига бързи и значителни успехи. Макар първоначално българското правителство да обявява неутралитет, не след дълго то променя своята позиция. На 1/ 14 октомври 1915 година с манифест на цар Фердинанд страната се включва в конфликта, избирайки страната на Централните сили.
В следващите редове ще ви запознаем с текста на манифеста, чрез който България обявява война на Сърбия.
Манифест на цар Фердинанд за обявяване война на Сърбия
Българи,
Вие вече сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през течение на цяла година, откакто трае Европейската война, за запазването мира на Балканите и спокойствието на страната.
Аз и правителството ми се старахме, при следвания досега неутралитет, да достигнем идеалите на българския народ.
Двете воюващи групи велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя в по- голямата си част трябва да принадлежи на България.
Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници. Сърбия не само не поиска да се вслуша в техните съвети, но в озлоблението и алчността си нападна дори собствената ни територия и нашите храбри войски бидоха принудени да се сражават за защитата на собствената ни земя.
Българи,
Скъпи народни интереси ме заставиха през 1912 година да призова нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да загубим Македония.
Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни.
Добрите дни настанаха много по- скоро, отколкото можехме да очакваме.
Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните сили са в Сърбия и бързо напредват.
Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбското иго.
Нашето дело е право и свято.
Заповядвам, прочее, на нашата храбра армия да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбско иго братя.
Ний ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на Централните империи.
Нека българският войник лети от победи към победи!
Напред! Бог да благослови нашето оръжие!
София, 1 октомври 1915 година.
