Малцина знаят за този доблестен, юначен българин и за неговия героизъм по време на войната за освобождението на Добруджа. Затова в следващите редове ще припомним неговата история.
Житейският път на Георги Векилски започва на 4 ноември 1882 година в град Ловеч. Бащата на бъдещия герой е юрист и просветен деец. Той силно обича своята родина и пази спомена за всичко, през което тя преминава в последните десетилетия на борби. Сърцето на щастливия татко е изпълнено с патриотични чувства и надежди и той решава да кръсти сина си на един от най-значимите бунтовници от времето на Априлската епопея – Георги Икономов, който е и негов далечен родственик. Момчето израства в атмосфера, в която смело можем да кажем, че се отглеждат герои.
Семейство Векилски отива в София, където бъдещият майор е възпитаван в родолюбие и почит към възрожденските традиции. Баща му е влиятелна личност. Потомък на уважаван ловчански род и випускник на прочутия Робърт колеж. Заема високи длъжности като управник на Ловеч и София. Но за жалост умира през 1902 година, оставяйки след себе си седем деца.
Сред седемте отрочета на овдовялата майка (Керанка Векилска) е и малкият Георги. Той е нейната гордост – ученолюбив и работлив. Хобито на Георги Векилски е колоезденето. Той става „съюзен войвода“ на Организацията на българските колоездачи. Завършва Военното училище в столицата, след което постъпва в армията. Става кавалерист във войската на Негово Царско Величество, където след няколко години съдбата го среща с талантливия генерал Иван Колев.
Векилски се отличава с особения си талант да маневрира и управлява безупречно своята батарея по време на бойни действия. Тези му качества изпъкват по време на войните и офицерът заслужено получава ордени „Св.Александър“ и „За храброст“. По всичко личи, че той е от онези офицери, които войниците обичат и ще следват до смърт. На своите братя по оръжие завещава:
„Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен“.
Майор Векилски участва в трите войни за обединение на България в периода 1912-1918 година. Сражава се с враговете на Родината си смело и геройски както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Попадайки под натиска на противника, той е ранен край Велес, но продължава да служи на България. Огромната му слава и неговият най-велик подвиг тепърва ще настъпят.
През Първата световна война, в която първоначално България обявява неутралитет, но по-късно се включва във военните действия, страната търси реванш след огромния ѝ неуспех през Втората Балканска война от година по-рано. Във военните среди по онова време възниква идеята да се създаде конна батарея. Тя е основана след началото на световния конфликт и нейн капитан става самият Векилски.
Една от надеждите на България е след войната да си върна присвоената от румънците Добруджа. Главното командване определя срещу северните ни съседи да се изправи Трета българска армия. Начело на нея застава генерал Стефан Тошев, който поема на освободителен поход. Под негово командване се намира един друг гениален български военен – командирът на конната дивизия генерал Иван Колев.
Тази дивизия събира в себе си части от всички родове войски. Някъде там, в редиците на смелите войни се намира и майор Георги Векилски. Доказвайки се във времето като герой, той оглавява конната артилерия – една част, отличаваща се с голяма специфика. В предстоящия конфликт неговите подчинени ще се окажат от изключително важно значение за победата на България. На 21 септември 1916 година се състои едно изключително сражение, което остава в историята като битката при Мустафа ачи.
По това време на бойното поле се намира писателят и майстор на късия разказ Йордан Йовков. Той, в ролята на военен кореспондент, пламенно описва събитията в едноименния си разказ.
Нека се пренесем на „театъра“ на бойните действия. На хълма край Мустафа ачи са ситуирани две пехотни и две колоездачни роти, както и една батарея. Те са зле окопани, а укрепленията им нямат дори телена мрежа. Зад тях е съсредоточена конницата на генерал Колев. Румънските войници от другата страна са готови за бой. Численото преимущество е на тяхна страна и на 21 септември Седемнадесета румънска бригада пристъпва в нападение. Мощното настъпление на врага започва.
Българите са изтласкани до Азаплар. Предните части на родната войска са погълнати от огромната маса на противника. Румънците съвсем скоро ще превземат окопите, а след тях и оръдията. Привечер картечниците заглъхват, а куршумите са на свършване. Румъния се чувства победителка, Седемнадесета бригада се готви за триумф. Ето какво разказва писателят Йовков за събитията:
„Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността….
Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмняваха полето, удавяха всичко само с многобройността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаяни от това случайно безсилие“.
„Мустафа ачи“
От българска страна, командирът на батареята, младият майор Георги Векилски, решава да вдъхне кураж на своите бойци. Той се отправя към отстъпващите българи и застава пред тях, блед и спокоен, с онова мъжество, което в такава критична ситуация е отредено само на избраните. Пред войниците си той изрича:
„Тук ще умрем, но нито крачка назад. Тури ножа!“
Последните резервни ракли са извикани напред. Щиковете застават на дулата на пушките. Векилски издава нареждане – българите се струпват на 6 карета около 6-те оръдия. Командирът издава поредната заповед: „Батарея, мерник нула. Поправка 50!“ От отсрещния хребет се появяват гъсти румънски редици. Бойците на майор Векилски тръпнат в очакване, знаейки, че мнозина от тях ги очаква смърт.
Мигом щом врага се подава, гласът на командира изгърмява със заповед за стрелба. Залповете на конната батарея, както и усилията на малцината български пехотинци, спират временно настъплението на враговете. Важно е да се отбележи, че освен румънци на бойното поле срещу българите е имало и руснаци. Йовков продължава с описанието на невиждания героизъм:
„И всички викат ура. Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда.“
Това е повратната точка в битката. Без намесата на майор Векилски сражението при Мустафа ачи е обречено. Румънците са забавени, макар и временно, и дават шанс на укрилите се конни полкове на генерал Колев да атакуват. Военачалникът изчаква търпеливо, при него постоянно пристигат ординарци, които му съобщават: „Генерале, неприятелите са на 500 крачки. Те са на 400 крачки“. Накрая при него идва и последният ординарец: „Господин генерал, на 300 крачки са до батареята“. Иван Колев твърдо заповядва:
„Дивизията в атака!“
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ТЕ ПОБЕДИХА“ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ
Българските ескадрони се понасят в атака. На първа линия е Лейбгвардейският конен полк, следван от Трети и Четвърти конен полк. Фронтът се разгръща на два километра, като българската кавалерия подминава батареята и нейните смели защитници и връхлита върху румънците. Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи изключително на смелите действия на Георги Векилски. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник. Славният германски пълководец отива в щаба на Българската армия и лично поздравява командира на конната батарея, както и неговите бойци. Разбитите румънци също оценяват тактическия ход на българската армия. Един от техните офицери, намерен ранен на бойното поле казва:
„Вчера ние бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизаме в окопите и изведнъж… изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница. Беше неочаквано. Беше ужасно.“
Подвигът на Векилски го превръща в герой на цяла Добруджа. Той удържа до последно позициите си и печели ценно време за своя висшестоящ, за да стигнат българите до победа. Майорът става любимец на войниците си. Свидетели разказват как той винаги застава на открита позиция на бойното поле, вдъхва невероятен кураж на българските бойци и всява страх и смут в редиците на неприятелите.
През 1917 година Георги Векилски заслужено е повишен в чин майор. След битката при Мустафа ачи той продължава да бъде все толкова отдаден на могъщата Българска армия. Героят постоянно измисля нови тактики и способи за войската си. Често нарежда незначителен брой конници да се движат пред бойните позиции на противника, за да го примами да предприеме нападение и „лесна победа“ срещу тях. Тогава противникът се е натъква на безпощадната стрелба на българските оръдия.
За жалост в началото на 1918 година България се разделя с един от най-жертвоготовните свои синове. На 15 март, по време на разузнаване по делтата на река Дунав, Георги Векилски среща смъртта си по нелеп начин. Бомба избухва близо до него и слага край на жизнения му път. Той умира млад, на 35 години, но макар да живее твърде кратко, безспорно дава изключително много на майка България. Погребан е в църквата „Св.Георги“ в Тулча, а по-късно тялото му е пренесено в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата „Алея на героите“.
