Льо Ге и Позитано – покровителите на българския народ

Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си, но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца – любовта към нашата страна, любовта към българския народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави, далечни и странни и все пак привлекателни. Това е рубриката “Чужденците в историята”. Това са хора, които се бият, работят, творят и плачат за нашата мила родина, която в един миг се превръща и в тяхна.

Докато подготвяхме тази статия, един от редакторите сподели, че когато е бил дете, често се разхождал в центъра на София и за него представлявал голям интерес защо две от най-оживените улици в столицата са с толкова странни имена. Защо не са кръстени например на някоя голяма българска личност от миналото ни, както много от названията на булеварди, улици и площади в България? Този брой на рубриката посвещаваме на хората, чиито имена носят две любими на всички ни улички в столицата. Единият е французин, a другият – италианец.

Накратко за двамата:

Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге (останал в българския език като Леге) е роден на 11 септември 1833 г. в Кюие, област Майен, Франция. Изключително ерудиран – завършва право, научава редица езици, сред които английски, италиански, испански, турски, персийски. Има много богат дипломатически опит, преди да бъде изпратен на мисия по българските (тогава османски) земи. През 1874 г. получава назначение в консулството в София, подчинено на френското посолство в Цариград. След Освобождението прекарва известно време в Босна, а след това е назначен за консул в Бургас (1878-1882). Леандър Льо Ге умира на 13 февруари 1887 г. в Яфа, дн. Израел.

Вито Позитано е роден през 1833 г. в Бари, тогава в Кралството на двете Сицилии. Влиза в армията, стига до чин капитан. Има сведения, че е участник в похода на Гарибалди. С дългогодишен дипломатически стаж, а от 1876 г. е италиански вицеконсул в София. През 1881 г. Позитано става консул в Дамаск, Сирия, а след няколко години в Йокохама, Япония, където умира на 26 ноември 1886 г. Много тачена и обичана личност от италианците, редица улици в цялата страна носят неговото име.

В какво се състои подвигът им?

Професионална мисия на всеки консул по света е да защитава интересите на собствения си народ. Знак, че е дошло преломно време, е готовността на тези дипломати да припознаят като свой народа, чиито гости са по служба. Събитията се развиват през далечната 1876 г. – кървав момент от миналото ни. Десетки хиляди българи губят живота си, а милионите живи очакват с трепет и надежда да осъществят бляна си – освобождението. Десетки са обществениците от цял свят, които с дейността си се опитват да приковат вниманието на Великите сили към изстрадалия от зверствата на турската власт народ. Юго, Толстой, Дарвин са само малка част от световноизвестните личности, които се застъпват за българите, но героите на днешния разказ са в малко по-различна позиция от тях.

По това време Леандър Леге (1833-1887) и Вито Позитано (1833-1886) са вицеконсули в София, съответно на Франция и Италия. Като дипломати в сърцето на Османската империя от тях се очаква да бъдат „послушни“ и да се съобразяват донякъде с интересите на Високата порта. Макар да са представители на две цивилизовани и развити държави, поведението им е наистина неочаквано.

Непосредствено след края на Априлското въстание (1876 г.) Леандър Леге започва активна кореспонденция с френското посолство в Цариград, в която разказва за зверствата срещу хората. Той докладва професионално и дипломатично, но с чувство. Разказва за огромните пазари, сформирани след репресиите над населението от Софийско, на които били продавани вещи от башибозуците. Освен грабежите, безчинствата и насилието той описва и преминаването на затворниците през София. Част от тези затворници са и останалите живи Ботеви четници.

Заслугите на Леге не приключват с Априлското въстание и месеците след това. По време на Руско-турската война (1878-1879) консулът отново е сред ключовите фигури, на които трябва да благодарим за запазването на днешната столица. По време на военния конфликт София се оказва ключова зона за османската власт, тъй като тук се намират складове с храни и боеприпаси. Виждайки как се развиват събитията, Осман Нури паша не иска да я даде в ръцете на генерал Гурко и заповядва градът да бъде опожарен и изгорен до основи. В този момент се проявяват за втори път солидарността и добротата не само на Леге, а на Позитано и австро-унгарския консул в София Йозеф Валхард. Те пишат писмо до Осман паша:

„В знак на протест срещу вашето нечовешко намерение да запалите София заявяваме, че ще останем в града заедно със семействата си, целия персонал и санитарните мисии, които и до ден днешен лекуваха вашите ранени.“

Турската власт няма избор. Предприемането на каквито и да било действия срещу града означава действия срещу представителите на три влиятелни европейски държави. Въпреки това сградите около днешната Съдебна палата са вече подпалени. Дървените къщи и дюкяни пламват за секунди, а силният вятър разпръсква бързо огъня из града. Изплашени до смърт, хората напускат домовете си, блъскат се, крещят. Позитано организира въоръжени отряди за борба с мародерстващите банди, както и пожарни команди за потушаване на избухналите пожари.

София е спасена, а на 4 януари 1878 г. и освободена от ген. Гурко.  След няколко месеца идва и така жадуваното от целия български народ Освобождение. Заслужено, още в първите дни след провъзгласяването на града за българска столица улиците, на които са живели двамата дипломати, са кръстени на техните имена. А ние, 150 години по-късно продължаваме да ценим подвига на тези хора, които без никакво задължение, изцяло водени от вътрешното си чувство, помагат на българския народ и го спасяват от сигурна смърт.