Константин Стоилов е един от най-високообразованите българи за времето си. Този факт има своите дълбоки корени в произхода му. Той е роден на 5 октомври 1853 година в Пловдив. Семейството му е много заможно, като неговата майка е от известния копривщенски род Моравените. До 14-годишна възраст учи в гръцко училище, намиращо се в родния му град, заедно с друга бележита фигура от новата българска история – Иван Евстратиев Гешов. Чертите на възпитанието и характера му се проявяват още тогава – той е изключително сдържано дете. На тази възраст Стоилов и приятелят му заминават за Цариград, където продължават образованието си в престижния Роберт колеж. С извънредна любознателност в началото на 70-те години бъдещият общественик завършва успешно. Запленен от знанието, Стоилов остава встрани от възрожденския и бунтовнически подем на народа си. Планира да стане адвокат на българските търговци в Цариград след завършването на образованието си. Едва Освобождението променя нагласата му.
По времето на неговото осъществяване Константин Стоилов (вече дипломиран докторант-юрист) е в Прага, където се запознава с Константин Иречек. Преди да се озове в чешката столица, българинът съумява да завърши прочутия Хайделбергски университет, учи също в Сорбоната в Париж. Познанството с чешкия историк, както и престоят му във Франция и Германия, затвърждават неговия аристократизъм, изисканост и мироглед. В комбинация с християнското му възпитание, насочено към уважение на традициите, се получава една сплав, от която България спечелва много.
Почерпил от опита и знанията на различни култури и народи, Стоилов се завръща в „прясно” освободената си родина още през 1878 година. Първоначално живее в родния си град, а от началото на следващата година – в София. Работи като председател на Губернския съд. Острият му ум и останалите му личностни качества издигат младия все още юрист до депутат в учредителното Народно събрание в Търново. На едно от заседанията Стоилов не за първи път показва ораторските си способности. На драматичния фон на решенията от Берлинския конгрес, който отрязва безмилостно новопорасналите криле на българската надежда за свободен и обединен живот в собствената си държава, иначе сдържаният политик изнася изключително емоционална реч за злощастната съдба на сънародниците ни, останали извън пределите на родината.
Следващата стъпка в политическата кариера на Стоилов е участието му в делегацията, която предлага на княз Александър Батенберг българския престол. Защитник на монархическото бъдеще на България, още от този момент той става един от най-близките хора на новия български владетел в политическата среда в страната. Князът дори го назначава за свой частен секретар, по-късно и за шеф на кабинета при двореца му. Въпреки тези си убеждения, Стоилов се бори за силна конституция, която да бъде в хармония с другите европейски държави, да се спазва и уважава, както и за делегиране права на общините. Предлага да се приемат закони за гражданското и углавното съдопроизводство, закон за печата, търговски закон, закон за правото на събрания и сдружения, за народното представителство. Обявява се за имуществен и образователен ценз.
Като доказателство за монархическите убеждения на Стоилов идва подкрепата му към преврата, осъществен от княза и дал началото на режима на пълномощията. Той продължава от 1881 до 1883 година и консерваторът взима дейно участие в него: заема поста министър на външните работи и изповеданията. Както в личен, така и в обществен план това овластяване не дава очаквания резултат: от една страна Стоилов се чувства пренебрегнат, а от друга прекаленото съсредоточаване на властта в един човек създава предпоставки за незачитане на конституцията. Последното е и причината по-късно, по време на Стамболовото правителство, убеденият конституционалист Стоилов да се обърне в опозиция срещу прекалено твърдо управляващия министър-председател, въпреки че при това правителство той е министър на правосъдието. Освен активната си дейност в изпълнителната власт, от 1881 година общественикът е дописен член на Българското книжовно дружество (днес БАН), а от 1884 година – редовен.
Съединението през следващата година заварва Стоилов в опозиция на либералите, но той открито признава заслугата на политическите си опоненти. Дори участва в Сръбско-българската война като доброволец. В края на 1885 година даже е награден с престижния орден „За храброст” IV-та степен. Активен участник и умел дипломат по въпросите на националния идеал и отношенията със съседите, Константин Стоилов цели изграждане на ново лице на младото княжество пред другите държави – лице на една модерна, скъсала с ориенталските традиции държава. Препоръчва сближаване със Сърбия и решаване на въпроса с граничното население, повдигане националния дух на българските колонии в Румъния като средство за въздействие в Северна Добруджа.
Следващата година отново е много динамична за политическия живот в страната: от престола е свален княз Александър Батенберг. Въпреки охладнелите отношения с монарха, Стоилов участва в контрапреврата. Тази дейност в крайна сметка успява, но князът доброволно абдикира и по този начин политическият елит е изправен пред нова трудност – избор на нов благородник за българския престол. Консерваторът очаквано е включен в делегацията, натоварена с тази отговорна задача. През лятото на 1887 година Народното събрание одобрява предложения от тази делегация немски принц Фердинанд Сакскобургготски. Константин Стоилов е назначен за министър-председател, но няколко месеца по-късно е заменен от Стефан Стамболов.
В края на 1888 година подава оставка като министър на правосъдието и се отдава на адвокатска практика. Защитава противници на Стамболовото правителство, които, според него, стават жертва на политически интереси.
След падането на Стамболов през 1894 година, Фердинанд възлага на Стоилов тежката задача да състави кабинет. Тогава той създава нова партия – Народната, а заедно с нея и партийния орган вестник „Мир”. В изключително сложната външна и вътрешна обстановка политикът се справя в голяма степен, макар и с цената на доста компромиси със своята личност. Голям противник на Стоилов е самият Алеко Константинов. Обект на сатирични фейлетони стават изборните машинации на Народната партия (напр. „Угасете свещите” по повод белослатинския случай: по заповед на Стоилов, издадена чрез телеграма, изборът там е провален). По негово времето са извършени две брутални и срамни за България политически убийства – на Стефан Стамболов и на Алеко Константинов, като историците не изключват в тях „пръст” да има и властта. Въпреки тези петна върху правителството, то има и своите безспорни успехи. На външнополитическата сцена Стоилов води активна политика по отношение на българите извън територията на вече съединената страна; успява да реши един изключително заплетен и сложен казус, а именно възстановяването на дипломатическите отношения с Русия, както и признаването на новия монарх от Великите сили.
На вътрешната сцена, подобно на Стамболов, неговият наследник води протекционистична политика, която има благотворно влияние върху българското стопанство. Кипи изключително усилена строителна дейност на всякакви инфраструктурни обекти – шосета, жп линии, модернизиране на речни пристанища и изграждане на портовете в Бургас и Варна. Модернизирането на данъчната система също спомага за ускорения икономически напредък. Ограничени са правомощията на Фердинанд, явно под влияние на променени възгледи на министър-председателя към тази власт. Краят на управлението му настъпва през 1899 г., когато е принуден да подаде оставка.
Краят на неговия живот пък идва две години по-късно, на 5 април в столицата след кратко боледуване от пневмония.
Подобно на повечето от съвременниците си, политикът е много оспорвана личност, на която историята дава разнопосочни оценки. Безспорно обаче Стоилов оставя голяма диря след себе си. Диря на една много интересна личност – интелектуалец, общественик, законотворец, оратор, аристократ и умел дипломат. Днес родната му къща на входа на Стария град в Пловдив е музей, който всеки, желаещ да си изгради мнение не само гледайки в монитора или в книгата пред себе си, може да посети.
Предлагаме ви и няколко цитата на Стоилов:
„Най-напред Балкана, дето е гнездото на ония, които от ранно време посветиха живота си на народната идея, на народната свобода, е предадена на турските гарнизони, на едни елементи, надеждата на които е грабеж и разорение.“
„А идем ли по-надалеч в тая красна земя, върху жертвите на която се създаде нашата свобода, но на която се запрещава да носи името „България“, нашите страхове се потвърждават още повече. Людете, които обитават тази земя са наши братя. Те са били вече свободни и съединени с нас. Те не могат да бъдат щастливи, ако им се отнеме това, що са имали. Ето защо кървави сцени са започнали там, дето освободителните войски са се изтеглили. Това, което се прави само в един край, утре ще се прави всякъде. Тези отцепени места ще бъдат гнезда на трайни въстания.“
„Преминем ли от тук в Македония, зрелището е неописуемо. И там има вече поборници и герои на народното единство, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица. Неволно си мислим, че стиховете на безсмъртния Данте над входа на ада са писани за Македония:
„Чрез мен тук влезват в скръбний град,
Чрез мен влезват в мъка вечна:
Чрез мен отиват към род,
Завинаги който е изгубен.
Надежда всяка оставете
Вий що влезвате чрез мен.“
„Да, безнадеждна е съдбата на македонците.“
