От времето на Карл V Хабсбургската империя започва да прилага политика на използване на църквата като средство за омаломощаване на своите външни врагове и разширяване на политическото си влияние. След Тридентския събор (1545-1563) Римската църква решава да започне разпространение на католицизма сред християнските народи в Османската империя, което е от голяма полза на Хабсбургите за по-бързото реализиране на политиката им да ги привлекат на своя страна и дестабилизират империята.
В Северозападна България (около Чипровци, Железна, Клисура и Копиловци) има българи католици още от края на XVI в. През 1595 г. папа Климент VIII изпраща в тези райони босненският францисканец Петър Солинат. Той започва да си сътрудничи с католиците от Чипровци и околността, привлича към католицизма множество православни и павликяни, които обитават Северозападна България. Солинат започва строителство на църкви и преподава вероучение на българските деца, като изпраща някои от тях да учат в колежи в Италия. Това дава възможност за създаване на българска католическа интелигенция, която да бъде мост между българите и католическия Запад. За дейността си той е обявен за епископ на Софийската католическа епархия през 1601 г. и установява своята резиденция в Чипровци.
През 1606 г. Дългата война приключва с подписването на Житваторогския мирен договор, според който Австрия получава право да търгува свободно в рамките на Османската империя. През 1615 г. е подписано споразумение, с което тя получава правото да закриля католиците в рамките на империята. Същинската католическа пропаганда в българските земи започва след 6 януари 1622 г., когато папа Григорий ΧV издава була за създаването на Конгрегацията за разпространение на вярата, имаща за цел разпространението на католицизма, както и да изграждане на свои клонове в различните европейски държави и в цялата Османска империя.
На 4 април 1623 г. Петър Солинат умира, оставяйки в българските земи 8 000 католици, 4 манастира и 8 църкви. На негово място папа Урбан VIII назначава Илия Маринов, който е завършил Клементинския колеж и право в Римския университет. Година след избирането му, на 2 юни 1624 г., България е призната за кустодия с папска була. През 1625 г. Маринов дарява средства за построяването на сградата на първото българско католическо училище, открито през 1624 г. Той умира през 1641 г. и е наследен от Петър Богдан Бакшев на 17 юни 1641 г. Бакшев е български католик от Чипровци, образован в Клементинската колегия в Рим, известен с написването на „История на България“ през 1667 г. Преди да стане епископ, той предприема редица пътувания по духовни въпроси до Рим, Дубровник и др. Петър Богдан издейства Софийската католическа епископия да бъде обявена за архиепископия през 1642 г. Предвид гоненията на султан Мурад ΙV (1623-1640 г.) срещу католическите духовници и засилването на османския натиск върху християнското население в началото на 30-те години на ΧVII в., възможностите за разпространение на католицизма са ограничени.
Писмата на Петър Богдан до Рим в периода 1636-1639 г. съдържат информация за постоянните войни на Османската империя с Иран и превземането на Багдад и Тебриз през 1638 г. В писмо от 23 юли 1639 г., до секретаря на Конгрегацията Франческо Инголи, Бакшев твърди, че животът в България е станал труден и хората бягат във Влашко и Молдова. В други свои писма до Рим, той дава информация за нападенията на казаците по черноморските владения на Османската империя, които стигат чак до Истанбул.
След смъртта на Мурад ΙV през 1640 г. кризата в Османската империя отново избухва с пълна сила. Това дава възможност на българските католици да подновят своята дейност. През лятото на 1642 г. Петър Богдан заминава за заседание на Конгрегацията в Рим и предлага да бъде открита нова българска католическа епархия. Предложението му е одобрено на 8 ноември с.г. и така е основана Марцианополската епархия, а за неин първи архиепископ на 21 август 1644 г. е ръкоположен Марко Бандулович. Тя обхваща Източна и Централна България, Влашко и Молдова. В 1648 г. от нея се отделя Никополската епархия, оглавена от Филип Станиславов до 1663 г. и след това от Франческо Соймирович до 1673 г. Филип Станиславов е известен с написването на първата печатна българска книга „Абагар“, отпечатана в Рим през 1651 г.
През 1644 г. венецианско-османските отношения се обтягат. Опасенията на католическия свят от война принуждават Римската църква да започне опити за създаване на Свещена лига срещу османците. За целта, през януари 1644 г. Петър Богдан Бакшев посещава влашкия войвода Матей Ι Басараб (1632-1654 г.), който е възприеман от Запада като потенциален антиосмански съюзник заради преговорите си с император Фердинанд ΙΙΙ (1637-1657) и отказа му да изпрати войски на трансилванския васал на османците, Георги Ι Ракоци (1630-1648) срещу Хабсбургите през 1642-1643 г.
В писмо до Рим, през май 1643 г., Петър Богдан иска в България да бъде прехвърлен опитният духовник и дипломат Петър Парчевич. Той пристига през януари 1644 г. Марцианополският епископ Марко Бандулович посещава Чипровци през същата година. и иска Парчевич да стане негов викарий (помощник). Парчевич заминава за Бакъу, Молдова, където е резиденцията на Бандулович. От средата на 40-те години на XVII в. до смъртта си Парчевич изпълнява дипломатически мисии в различни страни от Централна и Източна Европа. Делото му има голяма заслуга за това Хабсбургите да вярват, че имат лоялен антиосмански съюзник в лицето на балканските народи.
През 1645 г. в крайна сметка избухва война между Венеция и Високата порта. Османците обсаждат крепостта Кандия, на остров Крит, като това продължава от 1648 до 1669 г. Полско-литовският крал Владислав ΙV Ваза (1632-1648 г.) прави опит да се създаде Свещена лига срещу османците през 1646 г. Същата година Петър Парчевич посещава дожа на Венеция и го моли за помощ за създаване на лига и освобождение на балканските народи, но получава отказ поради ангажираността на дожа в отбраната на Крит от османците. Хабсбургите не са готови за война, защото са изтощени от водилата се предимно в техните владения в Германия Тридесетгодишна война (1618-1648 г.).
Единствената надежда на балканските народи за освобождение се оказва полският крал. През 1647 г. Парчевич и Франческо Соймирович са изпратени във Варшава за среща с него. В писмата на Парчевич от този период се вижда ясно заявено желанието на българите да се вдигнат на бунт срещу османската власт. Владислав IV планира да нападне османските позиции в Запорожието и северното Черноморие. През 1648 г. той умира и шансовете Жечпосполита да започне война с османците се изпаряват. Това позволява на османците да се концентрират изцяло върху войната си с Венеция. Политическата дейност на българските католици достига своята кулминация през следващите две десетилетия, като нейната основна цел е да спомогне за освобождение на българските земи от османска власт. Благодарение на своите силни връзки с Римската църква и по-конкретно с Конгрегацията за разпространение на вярата, българските католически духовници достигат до пряк контакт с европейските монарси и правят опити да ги спечелят за освободителното си дело.
Автор: Александър Савов
Библиография:
Бур, М. и колектив, История на българите том ΙV, Българският народ под османско владичество (от ΧV до началото на XVIII в.), изд. на БАН, София, 1983
Станимиров, С., Политическата дейност на българите католици през 30-те/70-те години на ΧVII век, изд. Наука и изкуство, София, 1988, с. 21
Димитров, Б., Дълг и чест. Петър Богдан Бакшев, изд. Захарий Стоянов, София, 2018, с. 77
Setton, K., M., Venice, Austria and the Turks in the Seventeenth century, The American Philosophical society, Philadelphia, 1991, pc. 104-106
