Настоящят материал е дело на проф. Пламен Павлов и разглежда една от най-любопитните и дискутирани фигури на Второто българско царство – цар Ивайло. Личността на българския владетел е съпоставена с тази на сър Уилям Уолъс – националния герой на Шотландия, увековечен във филма „Смело сърце“.

Личността на цар Ивайло (1277-1280), най-необичайната фигура на владетел в българската история, заема особено място в научното творчество на проф. Йордан Андреев. Възможно е известният великотърновски медиевист да е смятал да посвети по-голямо изследване или книга на Ивайло. От лекциите му в края на седемдесетте години на отминалия век – лекции, оставили траен отпечатък в спомените на неговите възпитаници, като че ли прозираше подобно намерение. Заниманията му с други, не по-маловажни проблеми от българското Средновековие явно го отдалечиха от такава идея. Така или иначе, Ивайло ще си остане една от „темите на Йордан Андреев“ в българската медиевистика.

Каквото и да се пише за загадъчния „селски“ или „народен цар“ (проф. Андреев предпочиташе второто определение), независимо от своите съгласия и несъгласия, изследователите неминуемо ще се позовават на неговите търсения и размисли. Това е сигурно, защото не само с методите на историческата наука, но и със своята интуиция, проф. Андреев забеляза някои от същностните особености на феномена Ивайло, убегнали на учените преди него.

Идеята за това непретенциозно есе е още по-непретенциозна и съвсем съзнателно е провокирана от едноименния филм на Мел Гибсън („Braveheart“, 1995 г.). Ще ми се са вярвам, че проф. Йордан Андреев не би се възпротивил на тази „волност“. Жалко, че няма как тя да бъде обсъдена с учения и преподавателя, който поощряваше нестандартното мислене с присъщите му рискове.

Независимо от някои исторически несъобразности, мегапродукцията на Мел Гибсън е и за много години напред ще остане образец за кинематографична творба на средновековна тематика. Още по-ценното в случая е, че филмът възкресява епохата, в която е живял шотландският бунтар Уилям Уолъс (около 1270-1305) (Рийз 1998; Браун 2004; Дюшен 2008; Атанасова 2007; Кейн 2009) – историческото време и на българският му съвременник Ивайло.

Статуя на Уилям Уолъс в замъка в Единбург

Уолъс е по-млад от „селския цар“, а оглавеното от него движение започва две десетилетия след въстанието в България. За Средните векове подобна дистанция е несъществено малка. Същото би могло да се каже и за несъмнените различия между България и Шотландия. Различията са факт, но нека припомним, че западните рицари във времето на Четвъртия кръстоносен поход възприемат балканските прониари като „гръцките“ (византийските), респективно, българските „рицари“ и „сержанти“, висшата аристокрация – като съответстващите на западноевропейските разбирания и социална уредба „барони“ и „херцози“, и т.н.

С други думи, когато гледаме „Смело сърце“, не можем да устоим на изкушението мислено да се пренесем в тогавашната българска и балканска действителност, най-малкото да „пофантазираме“ в такава посока…

Филмовият разказ на Мел Гибсън се опира не толкова на наративните исторически извори и научните изследвания, а преди всичко на епическата поема „Постъпките и деянията на сър Уилям Уолъс, рицар от Елдерслай“, написана от Слепия Хари през 1477 г. Поемата е изградена предимно върху устни предания за храбрия борец против английското господство и на свой ред допринася за превръщането му в легендарен герой. Това ни улеснява да се опитаме да възприемем феномена Ивайло именно от гледната точка „Смело сърце“.

С други думи, да се вгледаме в образа на българския бунтар през призмата на средновековния патриотизъм – тема, дискутирана неведнъж, приемана понякога априорно, нерядко приемана с резерви или отричана. Не е тайна, че за мнозина медиевисти самото понятие „средновековен патриотизъм“ звучи като научен оксиморон, волунтаристична волност или пропагандно клише. Колкото и да е относително съотнасянето на „модерните“ понятия към епохата на Средните векове, случаите с Ивайло и Уолъс правят дискусията „за“ и „против“ патриотизма повече от излишна.

Така нареченото въстание на Ивайло е предмет на редица изследвания, анализи и коментари, на които в случая надали е необходимо да се спираме. Трябва специално да отбележим, че Йордан Андреев на практика беше първият учен, който основателно се усъмни в пълната правомерност на термина „въстание“ за това политическо и, поне в определени граници, социално движение, като предложи той да бъде заменен със „селска война“.

Бидейки противник на самоцелното теоретизиране, проф. Андреев не разви по-подробно своята идея за „селската война“ на Ивайло. Едва ли тук е мястото да се опитваме да систематизираме аргументите „за“ и „против“ подобна трактовка. И все пак, колкото и да е рисковано, в движението на Ивайло могат да бъдат търсени известни, макар и непреки сходства със Селската война („Der Deutsche Bauernkrieg“) в Германия (1524-1525 г.) – например по отношение на участието на част от аристокрацията в събитията. Такива паралели биха могли да бъдат открити и в също така различните, но определяни традиционно като „селска война“, движения на Степан/Стенка Разин (1670-1671 г.) и Емелян Пугачов (1773-1775 г.) в Русия.

Цар Ивайло

В един от най-новите обзори върху ХІІІ в., чийто автор е Иван Божилов, движението на Ивайло се разглежда в пряка връзка с господстващия във Второто българско царство и Византийската империя идейнополитически модел. Погледнато от този ъгъл, оглавеното от Ивайло въстание или движение може да бъде окачествено най-вече като „гражданска война“, като опит за узурпация, достигнал и получил необходимата легитимност при последвалото развитие на събитията (Божилов, Гюзелев 1999: 515-519). Няма съмнение, че подобна трактовка е правилна, освободена от идеологически предразсъдъци и клишета.

Окачествяването на събитията от 1277-1278 г. (до заемането на търновския царски трон от Ивайло) като гражданска война съвсем не означава, че идеята на Йордан Андреев е лишена от основания. Напротив, така е поне в началните месеци, още повече във времето на подготовката на този бунт, антиправителствен метеж или въстание, независимо как ще го наречем. В подобна светлина ни го описва съвременникът Георги Пахимер, а именно и преди всичко като движение на селяни. По-късно към тях се присъединяват дребни аристократи (прониари и други подобни военнослужебни лица), което в общи линии отново се вписва в представите за „селска война“. След победите на селския вожд над вилнеещите в страната татарски отряди на негова страна преминават „градове и области“, които признават властта му. Така започналата „селска война“ окончателно прераства в „гражданска“, в борба за върховната държавна власт и царския трон.

Нека се върнем към паралела между Уилям Уолъс и Ивайло, който на свой ред може да послужи като една, макар и косвена и „нестандартна“, илюстрация на събитията в България. И така, можем ли да смятаме Ивайло за българския аналог на Уилям Уолъс? При това реализирал се две десетилетия по-рано, с по-дръзки, по-мащабни и по-успешни действия? Естествено, този подход на „сравнителни животописи“ е условен, като спецификата на движенията в България и Шотландия не подлежи на никакво съмнение.

Да започнем с произхода на Ивайло. До каква степен той е сходен с онзи на шотландския национален герой? Анализът на известните исторически извори показва, че Уолъс не е обикновен селянин, както се е вярвало в миналото, а произлиза от средите или по-скоро от „низините“ на местната аристокрация, от съсловието на дребните рицари. За Ивайло в нашата литература са изказвани различни предположения, въпреки че академичната наука по принцип не поставя под съмнение принадлежността му към селското население. Твърденията на Георги Пахимер може да са неточни и непълни, тенденциозни и т.н., но не дават основание да вярваме, че „Кордокува“/“Лахана“ е „местен болярин“, „кастрофилакс на Овеч/Провадия“, „незаконороден“ или някакъв друг тайнствен потомък на цар Иван Асен ІІ, кумански първенец или хан и т.н.

Паметникът на Ивайло в Ивайловград

В какво се състои „селското“ у Ивайло? Както се досети пръв именно Йордан Андреев, бунтарят и бъдещ цар най-вероятно е произлизал не от средите на „обикновените“ селяни, независимо дали те са „свободни“, парици, отроци и т.н., а от военизираните жители на Източна Стара планина. Впрочем великотърновският медиевист направи и друго откритие, което и до днес остава недостатъчно оценено и възприето в академичната наука – той вярно определи района, в който следва да се търси огнището на Ивайловото движение, съответно неговите родно място и социална среда. За разлика от предишните изследователи, които допускаха, че това е Североизточна България, в по-тесен смисъл Добруджа, Й. Андреев посочи именно Източна Стара планина. Действително, поемата на Мануил Фил не оставя съмнение в правилността на тази локализация.

Още от появата на българската държава на Балканите старопланинските проходи, защитаващи столиците Плиска и Велики Преслав, са традиционна зона на войнишко население. Отначало тази роля играят северите, за които в средата на VІІІ в. се знае, че не само пазят границата, но понякога сами вършат нападения на византийска територия. Отбраната на източните проходи остава първостепенна задача през цялото съществуване на Първото българско царство, като държавата наред със строежа на крепости, землени прегради и т.н., поверява поне част от тези задачи на местно военизирано население. Че тези мерки носят резултат, свидетелстват самите събития, вкл. войната през лятото на 811 г., когато кан Крум (803-814) нанася унищожителен погром на ромеите начело с император Никифор І Геник (802-811) именно в този район. През 967 г. неговият съименник Никифор ІІ Фока (963-969) се отказва от поход във вътрешността на България поради опасения, свързани с уменията на българите да водят „планинска война“ – тактика, в която важна роля играят военизираните пазачи на планинските проходи.

Тази практика е продължена и по време на византийското владичество. Правителството в Константинопол най-вероятно запазва и дори доразвива подобни български военни сили. Най-вероятно във времето на Алексий І Комнин (1081-1118), с оглед на печенежката и появилата се куманска заплаха, районът на Източна Стара планина е усилен с нови крепости. Това личи и от гръцките имена на някои от тях, както ни ги предава два века по-късно Мануил Фил: Грамени (южно от Велики Преслав), Петровун (нейде в района на Котел), Теофилакт (крепостта на вододела на Тича и Луда река), Пиргицион (неизв.) и др.

Логично е да се мисли, че това военизирано население, аналогично на византийските стратиоти (бълг. войнуци или войнигани, запазени и през османската епоха), акрити (граничари) и трапезити (срв. бълг. дервентджии), е сред най-верните привърженици на Петър и Асен през 1185-1186 г. Нека припомним, че за Никита Хониат българското недоволство, породено от извънредните данъци върху добитъка, е най-силно в района „…при Анхиало (…) и от страна на варварите при планината Хемус…“ . Надали е нужно да поясняваме, че скотовъдството е важен дял от стопанството на планинците, вкл. военизираното българско население. Достатъчно примери има и от османската епоха.

Във вековете на Второто българско царство тази категория население със сигурност продължава да съществува. Това личи и от статута на редица селища в района на Източния Балкан през ХV-ХVІІІ в. – сведения в тази посока има както в османотурски документи, така и в свидетелствата на историческата памет, регистрирана още от Георги С. Раковски и други възрожденски автори.

Възможно е през ХІІІ в. това военизирано население да е подсилено със заселници кумани. Ако съдим по данните за куманите в Унгария и Византия, а и от известното ни за българската практика, те са имали предимно военизиран статут (Павлов 1990: 16-26). Т. Балкански основателно е забелязал, че името „Кордокува“ (за Георги Пахимер това е личното име на българския селски цар) е сходно с куманските родови имена. Тази хипотеза се нуждае от още доказателства, но дори в произхода на Ивайло да е имало куманска връзка, тя би следвало да е твърде далечна.

Каменната стража на Ивайло – паметник по случай победата на царя над император Михаил

От онова, което знаем за куманските преселници в Унгария, Византия и България в средата на ХІІІ в., личи продължаващата им обособеност и откъснатост от местното население, както и тяхната до голяма степен формална, неутвърдена християнизация. Ивайло и неговите най-близки сподвижници обаче имат категорично българско самосъзнание. „Лахана“, макар и не без саркастични внушения, е представен от Георги Пахимер като ревностен християнин. С други думи, Ивайло е българин не само като „политическо“, но и като етнокултурно самосъзнание.

Ако насочим вниманието си към конкретното историческо време на Ивайло, можем да допуснем, че положението на тази категория селяни при Константин І Тих Асен (1257-1277) чувствително се е влошило. Това вероятно се е дължало както на вътрешните и външни неблагополучия, така и на самата финансова политика на търновския цар. Нека припомним и още нещо – районът на Източна Стара планина очевидно е заел страната на Мицо при продължилата няколко години гражданска война между него и Константин. В такъв случай, изпращайки в България Иван „Мицо“ (Иван Асен ІІІ), византийският император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282) вероятно се е надявал, че поне част от българите ще напуснат бунтовника и ще признаят легитимния наследник на короната.

Ивайло може да е бил „селянин“ и „свинепас“, но е факт, че той и близките му сподвижници притежават военна подготовка, опит и оръжие. Същото наблюдаваме и във византийската Мала Азия през 1262 г., когато недоволните от Михаил VІІІ Палеолог планински жители подкрепят един самозванец, представящ се за ослепения законен император Йоан ІV Ласкарис (1258-1261) – въстание, избухнало по-малко от две десетилетия преди онова на Ивайло. Факт е разликата между привържениците на Ивайло и онези на самозванеца „Псевдо-Лахана“ (Лъже-Ивайло) във Византия през 1294 г. Последните са „прости орачи и копачи“, които нямат подходящо оръжие и елементарна военна подготовка. Затова Андроник ІІ Палеолог (1282-1328) с право се страхува, че още при първия сблъсък с турците тези неподготвени хора ще погинат напълно безмислено.

Няколко думи за най-близките съратници на Ивайло – военачалниците, които отбраняват крепости в района на Източна Стара планина: Дамян, Куман, Стан, Кънчо, Момчил. Знаем също и Хранислав, пленен от ромеите и държан в затвор в Константинопол. По-късно този Ивайлов сподвижник е освободен, става византийски военачалник и се бие с турците в Мала Азия. Ако не всички, поне някои от тези хора произлизат от социалната среда, „родила“ Ивайло, т.е. военизираното планинско население от Варненско, Провадийско, Преславско, Сливенско и т.н. Според мен Йордан Андреев основателно допусна, че потомци на тези средновековни български войници са представителите на етнографската микрогрупа въяци (ваяци, вайковци). Само един характерен (и характеризиращ!) щрих, „запечатан“ в чудесните „Вечери в Антимовския хан“ на Йордан Йовков:

Пред хана задрънкаха каруци и спряха. Повече от петнайсет-двайсет души селяни влязоха в кръчмата. Само като ги видеше човек, можеше да познае кои отде са. Ето тия с големите калпаци и с червени антерии, мъже едри, космати. Смятат ги малко диви и ги наричат „въяци“, защото говорят с „ва“: „Иване ва!“ „Ела ва!“ (…) При всеки куплет от тая песен селяните, особено въяците, надаваха страшни викове…

Проф. Андреев не вярваше в това „ва“ – обяснение, залегнало в разказа на Йовков, а и в етнографската наука. И наистина на „ва“ се говори и на други места в Източна и Централна България, но там не са известни никакви въяци… Догадката на Йордан Андреев, че това локално етнографско име идва от средновековното „вои“/“войници“ поне за мене звучи много по-убедително.

Нека в заключение да се върнем на търсените паралели с Уилям Уолъс. Ако съобразим обстоятелствата с положението в България и Византия, един местен командир на военизирано селско население, независимо от ранга му, поне приблизително съответства на социалната среда, създала шотландския национален герой.

Уолъс е имал известно образование, според някои данни е знаел френски и латински. Последното се обяснява с факта, че имал двама чичовци свещеници. За жалост, подобни данни за Ивайло няма. Георги Пахимер обаче, отново в тенденциозен и подигравателен маниер, съобщава, че бъдещият бунтовник е знаел молитви и проповеди, че се е позовавал на закрилата на светците (следователно е познавал техните жития!), че е вярвал в даден му „знак от Бога…“ С други думи, несъмнената харизма на Ивайло, качествата му на водач и военачалник, са подкрепени от известна начетеност, ярко слово, умение да въздейства върху разнородни обществени среди.

Ивайло, подобно на Петър и Асен и други български водачи преди него, е познавал психологията на средновековния човек. Знае се, че по време на битките през 1280 г. той не е вземал военопленници („…да попаднеш в ръцете на Лахана беше равносилно на смърт“…), което деморализира ромейските войници.

„Ивайло разбива Константин Тих”, художник И. Петров

Колкото и сензационно и навярно неправдоподобно да изглежда на пръв поглед, описаният от византийския историк благочестив и скромен живот на бъдещия бунтовник също поставя основателни въпроси. Не е ли възможно твърдението, че Ивайло се е хранел „с диви зеленчуци“, да не е свидетелство за материална бедност (внушението на Пахимер е именно такова!), а за начин на живот, наподобяващ онзи на отшелниците? При това никъде преди брака с царица Мария Кантакузина не става и дума бунтовникът да е имал съпруга. Все пак, ако „Лахана“ беше захвърлил расото монах, Георги Пахимер едва ли би спестил толкова голям грях на човек, който за него и без това е „варварин“, размирник, отрицател на установени социални и политически порядки.

Възможно е в поведението на Ивайло, както предполага Йордан Андреев, да е имало елемент на идейнополитическа пропаганда. Очевидно е обаче, че тази пропагандна идеологема е имала съответна почва, опирала се на утвърдена вече представа за Ивайло като за човек, който наистина притежава дар да „говори“ със светиите, да получава „знаци“ от Провидението… Така или иначе, нямаме основания да продължаваме да смятаме българското „Смело сърце“ за „неук“ селянин. И тези детайли, и действията на бъдещия бунтовник и цар опровергават подобна елементарна представа.

Можем да продължим съпоставянето между Ивайло и Уилям Уолъс в политически и военен план. Тъй като фактите са добре известни и анализирани нееднократно, ще се ограничим с няколко реда. В този, при това най-същностен план, българинът не отстъпва на шотландския герой, напротив – определено го превъзхожда! Ивайло не е „пазител“ на страната, а реален, легитимен владетел, „от Бога цар на всички българи“. Уолъс търпи няколко тежки поражения, докато българският му съвременник е смятан за непобедим войн. Знаем го от случая с „Лъже-Ивайло“ – тогава ненадейната поява на смятания за отдавна загинал „Лахана“ е изтъквана като повод за страх от някакви турски „прорицатели“. И това се случва близо петнадесет години след гибелта на истинския Ивайло!

Колкото и да са разпилени тези размисли, те, струва ми се, дават отговор на поставения въпрос. Ивайло не е отрицателен, не е дори противоречив образ от нашето минало. Колкото и плакатно да звучи, определението „Смело сърце“ му приляга не по-малко в сравнение с филмовия герой на Мел Гибсън и с историческия Уилям Уолъс. И дори много повече…

50 места от българската история отвъд България

Хареса ли ви статията?

Ивайло – „смелото сърце“ на средновековна България
4.6 от общо 16 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Проф. Пламен Павлов
Проф. Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958 г. в с. Пейчиново, Русенско. Завършва история във Великотърновския университет „Св.св. Кирил и Методий“ (1978-1982), където от 1984 г. е преподавател по история на Византия и средновековните балкански държави. Доктор по история, професор, автор или съавтор на научни и научнопопулярни студии, книги, учебници, енциклопедии, художествена литература. Телевизионен водещ, сценарист и консултант на документални филми.

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР