Винаги сме казвали, че българската история е пропита с кръвта на дедите ни, които са копнеели за родината си и са давали мило и драго за нея. Някога е имало жертвоготовни родолюбци, чиито потомци днес сме ние. Убедени сме, че много от вас са наследници на тези велики българи, чиито имена не са познати на историците.
Историята, която ще ви разкажем в следващите редове ни е изпратена от Кристина Беломорска – правнучка на Димитър Беломорски.
През XX век от Мала Азия (село Тьойбелен на няколко километра от град Троя) около 21 малоазийски българи бежанци, избягали с френски кораби, се заселват в село Макри. Макри е неголямо селище в Беломорска Тракия в община Дедеагач в източната част на най-южните полегати възвишения на планината Овчарица където тя се среща с Бяло море.
Между избягалите българи е и Димитър Перчемлив, тогава близо 16 годишен, кръгъл сирак. Димитър започва да се бори за живота си и успява да намери работа в една от малкото механи в селото. Момчето изкарва своята прехрана, миейки посуда.Един ден вместо своето парично възнаграждение, Димитър получава храна в дървен съд. За съжаление храната се оказва стара и той се натравя. По пътя към своя дом Димитър припада, но в същият момент по улицата минава кабриолет –двуколка, която е управлявана от полковника на 40-ти пехотен Беломорски полк. Той прибира момчето и го завежда в болницата на полка.
След няколко дни, когато Димитър вече е по-добре получава предложение от полковника да бъде осиновен от него и неговата съпруга, тъй като те били бездетни. Димитър отказва с довода, че вече е „достатъчно голям” и с удоволствие се съгласява да остане в полка и да помага с каквото може. Момчето получава униформа, разрешение да кара кабриолета и започва своето образование ( по-късно става учител).
След известно време Беломорският полк получава телеграма, която го известява за пристигането на Фердинанд при тях. С идването му полковникът събира своите войници на плаца като сред тях е и Димитър. Фердинанд забелязва младото момче в униформа и учуден започва да разпитва полковника за него. Последният разказва съдбата на малкия мъж и Фердинанд от своя страна го награждава с най – красивите за Димитър думи в неговия живот до сега „ Нека с указ носи името на полка, 40-ти пехотен Беломорски полк.”
Димитър Беломорски има три деца от своята съпруга София ( Христо, Иван и Мария) премества се да живее в Свиленград, работи в Стара Загора, след това отново се връща в Свиленград, където умира.
