„Той умееше да мисли и говори за музиката, както никой друг у нас. Една вечер малко преди да отиде в болницата, го замолих да ми посвири. Гледах го присвит от болестта, в оръфаното си кожухче… Стон извика в душата ми: природата, която бе създала това чудо, този съвсем необикновен човек, щеше да си го вземе обратно – бавно и неумолимо. На масата лежаха четири – пет свирки. Той ги галеше с ръце като живи. Тази вечер той свири за последен път.”
Разказва Константин Ганев
В студената нощ на 23 януари 1958 г. в правителствения санаториум във Владая смъртта пристъпва прага на болничната стая. Илия Бешков умира. Остават хилядите рисунки, които години след смъртта му ще се разпръснат, като листа раздухани от вятъра. Богатото творчество на Бешков ще се разпилее. Ще бъде свирепо търгувано и безсрамно фалшифицирано, но паметта за художника ще остане навеки.
Роден на 24 юли 1901 г. в плевенското село Долни Дъбник, малкият Илия израства в сравнително заможна фамилия. Той е петото и последно дете в семейството. Както отбелязва Атанас Божков в монографията посветена на художника: „Появата му на бял свят не зарадвала никого и никого не наскърбила.” Илия от малък се научава да се грижи за животните, да язди коне, да работи на полето редом с останалите от семейството. Години по-късно животните, които съпътстват най-ранните му години ще оживеят в безброй рисунки.
Илия пораства, а с това и задълженията му се променят. Образованието на децата в семейството лежи на собствената им съвест и желание за развитие. За щастие Илия учи с интерес, чете гладко и постига своите скромни успехи в училище. По рисуването се увлича още в първите си ученически години. Освен таланта, който проявява в рисунката Илия има и друга голяма дарба, която по-късно ще го превърне в душата на всяка компания – свири на разни дудуци и свирчици, които сам си прави от бъз, всяка с различен тембър и височина. Въпреки многобройните грижи, изкуството успява да му помогне да се откъсне поне за малко от еднообразната атмосфера на селския бит.
Желанието му да стане художник нараства с всеки изминал ден. Околните гледат несериозно на увлечението му. В българското село от началото на двайсети век професията на художник се е възприемала, като несериозно занимание. От Илия се е очаквало да отглежда добитък, зърнени култури или дини, за да бъде на почит сред съселяните си. Амбициите на младото момче далеч надхвърлят очакванията на семейството му. Той иска да учи. През 1918 г. заминава за столицата, където се записва в Юридическия факултет на Софийския университет. След две години прекарани там, бъдещият художник решава, че правото не е по вкуса му и прекъсва обучението си. През 1921 г. след успешно положени изпити е приет в Художествената академия в класа на проф. Никола Маринов.
Не са много произведенията от академичните години на Бешков, които достигат до нас, но макар и малко, те свидетелстват за сигурна ръка и рядкa виртуозност както в живопистта, така и в графичното изкуство. Уви, живопистта не увлича младия художник и скоро след завършване на Академията той ще остави четката и боите за да се отдаде изцяло на рисунката.
Годината 1925-та ще се окаже съдбоносна за Илия. През тази година не само завършва своето академично обучение, но преживява и ужаса от полицейската жестокост. Несправедливо обвинен, че е знаел предварително за атентата в църквата „Св. Неделя” Бешков лежи месеци в Плевенския затвор. Политическите карикатури, които прави преди това усложняват допълнително положението му. По-късно злокобните фигури на полицаите ще оживеят отново в множество рисунки. Карикатурите, които публикува в редица вестници и списания не само му спечелват славата на талатлив карикатурист и брилянтен рисувач, но и много врагове. В редица карикатури присъства образа на Н. В. Цар Борис III. Това не се нрави на Монарха, който отправя предупреждения към Бешков чрез други лица, да изтегли карикатурите си. Това се оказва невъзможно. Рисунките се увеличават с всеки изминал ден.
Отпечатват се, разпространяват се, а своевременно Бешков бива поставен под постоянното наблюдение на Дирекция на полицията. Въпреки опитите за цензура и постоянната заплаха от затвор и дори смърт, която тегне над него, той продължава да рисува политически карикатури. Илия е непремирим. Не търпи несправедливостта и се бори с нея чрез туш и перо. Публикува в множество вестници и списания сред които: „Маскарад”, „Див дядо”, „Българан”, „Стършел”, „Вик”.
С идването на 9-ти септември 1944 г. животът на Бешков става още по-тежък. Брат му – Иван Бешков, министър на земеделието и държавните имоти в правителството на Добри Божилов (1943 – 1944), бива осъден на смърт от т. нар. „Народен съд”. Екзекутиран е на 1 февруари 1945 г. Тежката загуба белязва завинаги Илия, който се изпълва с особена ненавист към новото управление на страната. Надеждата му, че краят на комунистическата партия е близо, той споделя в своите записки и пред свои приятели. Постоянният натиск, под който се намира и непримиримата цензура задължава художника да рисува не по собствено желание карикатури осмиващи западната политика и американската демокрация.
Макар и нов режим, почти всичко продължава по старому. Бешков не престава да бъде под наблюдението на Държавна Сигурност. Приятели и студенти го следят, посещават го в дома му, провокират го на различни политически теми, а след това пишат доноси. В голяма част от доносите се чете: „Бешков е силно религиозен.” Силата на характера му и вярата в Бог му помагат да понесе тежките удари върху личността му с търпение. Почти в края на живота си той записва свои мисли в дневник известен като „Черната тетрадка”. В този дневник художника пише за своето отношение към политиката, вярата, обществото, изкуството. Известен е сред своите студенти с интересните беседи, които води на различни философски теми. Ателието на Бешков винаги е препълнено с хора. Обаятелен разказвач и мъдрец, художникът се запечатва в съзнанието на много свои студенти, които грижливо записват мислите му споделени пред тях.
„Вие трябва да рисувате фигурата на един човек така, че като обърнете листа наопаки, да затежи и увисне като прилеп на таван! …Рисувайте, рисувайте докато сами се превърнете в рисунка…”
Последните години от живота на Илия творческата му мощ намалява. Сам споделя неколкократно, че рисува все по-рядко и все по-трудно. Старостта бавно и неумолимо изцежда силите на Бешков. Споделя, че иска да се откаже от преподаването. Строгите му изисквания към студентите често остават неудовлетворени. Много пъти изказва разочарованието си от младите, които хващат молив, само когато го видят, че иде.
След мъчително боледуване, изнемощелия Бешков напуска този свят. На следващия ден – 24 януари 1958 г. с печат „Строго секретно!” е написано постановление за закриване на досието на Бешков.
Два месеца преди смъртта си Илия пише:
„Тая нощ умирах много пъти. Сега съм жив, но не съм съвсем сигурен в това. Не зная отгде се извлича животът и къде го завлича смъртта. Животът и смъртта вече не съществуват за мене. Те са нещо смешно.”
Всички използвани за снимковия материал на статията репродукции на Илия Бешков са от колекцията на Художествена галерия „Илия Бешков”, гр. Плевен.
