Няма българин, който да не го побиват тръпки щом чуе песента „Хубава си моя горо“. Песен, която говори за зелените гори, за сгушените в тях ливади, за спокойните студени потоци и големи прохладни сенки, под които лежат във вечен покой млади хора, борили се за свободата на своята красива родина.
Написана в навечерието на априлското въстание през 1875 година от Любен Каравелов, тя остава и до днес свидетелство за силата на българския дух от това време. За първи път е публикувана в създаденото с лични средства от Каравелов списание „Знание“, но остава под формата на стихотворение почти до началото на XX век. Тогава младият композитор Георги Горанов добавя мелодия към текста, създавайки една от най – запомнящите се възрожденски песни.
Хубава си моя горо
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякога
като куршум падна
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща.
