Всеки опит да се опише живота и делото на Христо Траянов в няколко страници би бил обречен на провал. За хора като него думите не стигат. Във всяко едно изречение ще има по нещо недоизказано, всяко написано хвалебствие ще звучи твърде скромно, всеки отпит на признание и благодарност към достойния и благороден живот, който е водил ще е твърде недостатъчен.
И все пак кой е Христо Траянов, защо той не е често срещано име? Може би точно защото тези които истински правят добро не се нуждаят от признание, нито търсят известност. Може би защото обществото обръща гръб на своите герои и започна да величае недостойните. Може би и затова величието на Отечеството ни остава в миналото, а настоящето е облачно и несигурно.
Христо Траянов е роден на 20 март 1926 г. в гр. Брацигово. Той е правнук на един от героите на Априлското въстание Никола Троянов – поп Сокол. Баща му Стоян Троянов е ветеран от първата световна война, занимава се с занаятчийство и е отглеждал децата си в силно родолюбив дух. Майка му Мария се е грижила за къщата и за болните си деца. Христо Траянов е имал двама братя и една сестра. Сестра му Пенка е била болна от левкемия и умира на 19 години. Брат му Любен е бил болен от глаукома и умира също твърде млад.
Христо израства в относителна бедност, защото всичките пари на семейството са отивали за лечението на децата им. Още от дете в него е имало огромно желание за придобиване на нови знания. Бил е силно разочарован, когато училището в Брацигово отказва да го приеме за ученик поради ненавършени 7 години. По-късно придобива гимназиалното си образование в град Пазарджик – Пазарджишка мъжка гимназия (днешната Иван Аксаков), като често му се налагало да изминава разстоянието от 20 км пеша от своя дом до гимназията. Като гимназист ръководи списание „Жар“ и публикува първите си стихосбирки „Зората изгрява“ и „Към нов живот“. Още като ученик започва да работи, за да може да подпомага бедното си семейство.
Христо Траянов е бил доброволец във Втората световна война. За своето участие във Великата Отечествената война, както и за своята обществено-патриотична дейност и професионализъм, той е многократно награждаван с различни грамоти, награди, ордени и медали сред които: Орден Народна Република България, Орден Кирил и Методий, Орден Червено знаме, Орден за Военна заслуга, както и с медалите: За Боева Заслуга, Георгий Жуков, 1300 години България, различни юбилейни медали, медали на Министерство на Вътрешните работи и др.
След завършването на гимназиалното си образование заминава за Прага, където първоначално записва медицина, но впоследствие се прехвърля във Висшата политическа школа – журналистически факултет. Там става главен редактор на седмичния български в. „Трудов фронт“, съветник е на балканския отдел на в. „Руде Право“ и заедно с Ангел Вълчанов ръководят българската емисия на радио Прага – два пъти дневно. Владее български, чешки, полски, испански и руски език. От 1949 г. в ЦС на българските профсъюзи ръководи сектор „Печат“ – седмичните вестници, около двадесет на брой. Основател и главен редактор е на „Верен страж“ и гл. редактор на „Граничар“. Близо 7 години е главен редактор на военния в. „На боеви пост“ и завежда печата на МВР.
Съосновател е на в. „Труд“ и от репортер се издига до зам. главен редактор и първи задграничен кореспондент в гр. Москва, след това в Латинска Америка със седалища в гр. Хавана. Носител е на златните пера на Съюза на българските журналисти и на в. „Труд“. Работи в главна редакция на седмичния вестник на София прес „Софийски новости“ на английски, френски, немски, испански и руски език.
Дълго време работи и като главен редактор на „Профиздат“, което под неговото вещо ръководство от брошурно издателство се превръща в едно от най-големите издателства на страната за художествена литература. В Профиздат създава „Библиотека за работника“ едно от най-масовите издания за разкази от цял свят; „Библиотека за световна класика на работническа тематика“; „Библиотека около света“; „Библиотека за хумор и сатира“ и „Индулгенции“.
Под негово ръководство излизат книгите „Повест за преживяното“ от Борис Дяков“ и „Барелеф на скалите“ от Алдан Семьонов“. Поемайки огромен риск издава за първи път в България „Един ден на Иван Денисович“ с автор Ал. Солженицин. Ролята на Христо Траянов за развитието на българската култура и повдигането на желязната завеса е огромно, защото той чрез „Профиздат“ издава в НРБ книги, които до този момент не са били допускани до печат поради комунистическата цензура. Борис Дяков пише:
„…Вие не можете да си представите, какво допринесе Христо Траянов за СССР, пък и за Вас и света, с издаването за първи път в България на моята книга „Повест за преживяното“. Та нали у САЩ и Югославия тя излезе близо една година по-късно, а в СССР близо две.“. Христо Траянов е кръстник на първите творби на Николай Хайтов, Пеню Пенев, Дамян Дамянов, на прозата на Слав Хр. Караславов, на едни от най-добрите творби на Богомил Райнов, Александър Геров, Емил Манов, Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Боян Болгар, Рангел Игнатов, и десетки други талантливи писатели.
България дължи на Хр. Траянов заслугата за откриването и развиването на поета Дамян Дамянов. Неговата звезда изгрява, защото е бил открит и подпомаган от него през целия му земен път. Не случайно на погребението на Дамян Дамянов реч държи Хр. Траянов. Дамян Дамянов посвещава и стихотворението „Завръщане“ на Хр. Траянов.
През целия си живот Христо или „бай Христо“ (както са го наричали близките му приятели и познати) е помагал на всички хора и се е стремял всячески да подпомага професионалния прогрес на българските интелектуалци, както заради личното им израстване, така и заради приноса им към българската култура и държава. В едно свое писмо до Хр. Траянов, Дамян Дамянов казва“
…И друго искам да ти кажа… Аз не познавам човек, който да е направил повече за писателите и поетите от теб. Това е нещо уникално, неповторимо. Прав беше бай Людмил Стоянов (академик), та ти и заплати ни даваше само и само да пишем за българския читател и българския народ…
Известен факт е, че в годините, когато семейството на един от най-видните български художници на XX век – Атанас Яранов е било в много тежко материално положение, Хр. Траянов е помогнал и на тях. Синът на художника, Димитър Яранов (също известен и талантлив български художник) е казвал „нас (нашето семейство) другарят Траянов ни храни“. В приятелски отношения с Христо Траянов са били и художниците: Кирил Майски, Преслава Крашовски, Борис Димовски и др. Христо Траянов е бил близък приятел и с видния български общественик, поет, сатирик и дисидент Радой Ралин. Заедно с Борис Димовски, Христо Траянов и Радой Ралин създават библиотека „Амфора“. Прочутите „Люти чушки“ от Радой са издадени с благословията и в повереното издателство на Хр. Траянов. Последното публично участие на Радой Ралин е на откриването на последната отпечатана книга на Хр. Траянов „Прозрения“ в салона на СБЖ през 2003 г.
Сред близките приятели на Хр. Траянов се открояват имената на: Дамян Дамянов, Рангел Игнатов, Андрей Гуляшки, Слав Караславов, Константин Паустовски, Анатолий Приставски и др.
По време на своята журналистическа кариера Траянов е бил приеман от най-значимите фигури на XX век. Прави силно впечатление, че никоя цензура или политическа обстановка не е била достатъчно силна, за да пречупи основният журналистически принцип да се работи в интереса на истината, да се следва обективизма и безпристрастието. Създава се приятелство между Хр. Траянов и маршал Георгий Жуков, който макар и критикуван в същото време е персонално отговорен за разгрома на Адолф Хитлер.
Траянов се сприятелява и със знаменития конструктор Андрей Туполев, който го награждава персонално с личната му значка. Сприятелява се с личности, като Александър Бек, Иля Еренбург, Александър Кривицки, Академик Людмил Стоянов, Академик Кербабаев, Густа Фучекова, Ян Масарик (Министър на външните работи и министър на отбраната на Чехословакия и почетен доктор по право” на Бейтс Колидж, който е и един от личностите подписали Хартата на Обединените нации) и много други.
Освен всичко казано до тук Христо Траянов е и знаков български писател, автор на повече от 20 книги – пътеписи, разкази, повести и романи. Автор е на първите български книги за Сибир и Славчо Васев, като председател на Съюза на писателите го нарича „откривател на Сибир за българите…“. Неговото перо създава и едни от първите български книги критикуващи тоталитарната система – трилогията „Цената на щастието“ /романите „Паметта на сърцето“, Законът на истината“ и „Мъртви между живи“. Заради своята трилогия Хр. Траянов бива дисциплинарно уволнен от тогавашните български власти.
През 1967 г. заедно с неговите колеги Слав Хр. Караславов и Рангел Игнатов, той печели първа награда с книгата им „Страната където слънцето не залязва“, като избора на книгата е бил направен измежду забележителните по численост и съдържание 20 000 книги. През 1968 г. Христо Траянов публикува сборник с разкази „Легенда за розата“, която е издадена в над 3 милионен тираж. Книгите на Христо Траянов са преведени на 24 езика, включително финландски, английски, арабски, персийски и японски.
Христо е женен за известната българска лекарка д-р Елена Траянова. Тя е отговорна за стотици гинекологични операции и израждания. Дълги години преподава в Медицинска Академия. Наградена е с медал за принос в развитието на СБАЛАГ „Майчин Дом“, нейното дългогодишно работно място.
Д-р Елена Траянова освен блестящ хирург и хуманист е и ерудит. Тя владее също български, френски, руски и гръцки език. Известни са случаи, в които самата пророчица Ванга е изпращала хора специално да бъдат оперирани от нейната ръка. От любовта на Елена и Христо се ражда тяхната единствена дъщеря – Мария. Тя е кинорежисьор и документалист, завършва един от най-престижните университети по кинематография в света – Институт по кинематография „Герасимов“. Мария Траянова е награждавана многократно за своите филми на множество национални и международни конкурси и форуми. Има грамоти и награди от България, Франция, Англия, Америка, Русия, Чехия и др. В средата на 80-те, Мария Траянова ражда своя син и го кръщава на баща си. Христо – младши (както понякога бе наричан от дядо си) остава единственият внук на Христо Траянов.
На 08 юни 2015 г. на 89-годишна възраст Христо Траянов напусна земния свят и потегли към своята майка, баща, братя и сестра. Той ще се срещне и с всички свои приятели и съмишленици, които изпрати приживе към отвъдното. Христо Траянов почина в 18:00 ч. във вилата си в гр. Банкя, заобиколен от своето семейство – Елена, Мария и Христо – младши. Освен към своето семейство, близки, държава и народ, Христо Траянов винаги пазеше на специално място любовта си към родния си град Брацигово. Опелото му се извърши на 11 юни 2015 г. в църквата „Света София“ в гр. София. На този ден камбаните на най-високата камбанария на Балканския полуостров – брациговската, биеха траурно в памет на Христо Траянов. На опелото освен семейството му, присъстваха близки и познати, малцина от мнозината му задължени, представители на СБЖ, медии и ветерани от войните, които поднесоха венец пред тленните му останки. Христо Траянов бе кремиран, както повеляваше последната му волята.
Всичко това е малка част от земния път и заслугите на Христо Траянов към неговата Родина.
