Четете откъс от новата книга „По пътя към върха. Историята на Христо Проданов“. Поръчайте на BULGARIANHISTORY.SHOP
На 24 февруари 1943 година, в родния град на Васил Левски – Карлово, в дома на Иван и Иванка Проданови се ражда синът им Христо. Той е третото дете в семейството след брат си Продан и сестра си Мария, по-възрастни от него съответно с единадесет и десет години. Тежко и изпълнено с различни лишения детство бележи житейския път на слабичкия, дори недохранен Христо, чиято дневна дажба като пеленаче се равнява на половин литър мляко от кравата на щедри съграждани.
Семейството обитава стара, порутена къща, строена още през турско време,
а родителите трудно осигуряват препитание като наемни работници. Освен нищетата и мизерията, току преди края на войната семейство Проданови понася още по-жесток удар, след като бащата Иван напуска дома. Причината за раздялата остава неизвестна, а дискутирането є сред останалите оттук насетне е табу.
Според сведенията на биографа и личен приятел на Проданов, Христо Георгиев, бащата се връща в родния си Сопот. Там той припечелва като клисар, едва свързвайки двата края, отдава живота си на друга жена и никога повече не търси нито контакт, нито каквато и да е близост с по-малкия си син. Христо остава сам с майка си, брат си и сестра си, а трудностите пред тях не намаляват. Майка му – Иванка, работи като тъкачка, а впоследствие и като чистачка в текстилна фабрика „Червена звезда“, откъдето осигуряват на семейството ново жилище – скромна стаичка в местно общежитие, с общ външен нужник и постоянно текучество на различни обитатели в съседство.
„Голяма беднотия е било. Баба ми се е трудила по цял ден във фабриката и е отгледала трите си деца съвсем сама“, обобщава Светлана Проданова – една от трите любими племенници на Христо и дъщеря на брат му Продан. Приятелят му от юношеството инженер Петър Даскалов също допълва щрихите на оскъдицата: „Спомням си много добре, че не разполагаше с много. То и ние не сме имали кой знае какви средства, но той съвсем беше икономичен.“
Според записките на Нейко Дамянов, в посветената на Христо книга „Не съм далече“, като дете той е кътал бурканче сладко или кутия халва в рамките на цяла седмица. Другарите му от младежка възраст Христо Енков и Георги Имов, също участник в експедицията до Еверест, разкриват прякора на Проданов като подрастващ в Карлово – Ачо или Ачопи. „Поради бедността му, когато негов приятел излиза с филия, той му вика: „А, чупи малко!“, споделя Георги Имов.
Продан Проданов е описал малко по-различен генезис на прякора на брат си, който по онова време е едва на две годинки: „В двора имаше сливи и пролетта, като бяха цъфнали хубаво, аз съм се качил горе, пък той отдолу иска и той да се качи, протегнал ръце нагоре и се напъва: „Бачо, отчупи ми клонче и на мене!“, това сигурно е искал да каже, ама като не може още да го рече хубаво и все това: „А-чо-пи!“. Така си му и остана. Вечерта преди да тръгне за Еверест, Христо пак ми припомняше за тоя случай.“
В тези сурови условия на недоимък минават първите години от живота на Христо Проданов. Без бащина грижа, но пък под гордата осанка на Балкана, расте дете, принудено да съзрее по-бързо и по-независимо от много свои връстници. Разказите на Продан пред Христо Георгиев описват брат му като саможиво, несловоохотливо и по-затворено в себе си хлапе, прекалено рано прозряло, че нищо в живота не идва даром.
Детето трудно допуска хора в своя вътрешен свят и упорито се научава да не търси помощ от никого за каквото и да е. „Тича, играе бос около общежитието. Набоде се на трън, на пирон, на тенекия. Ще седне, ще си вдигне крака и мълчалив и съсредоточен ще мачка раната с ръка, ще се мъчи да извади тръна, но помощ не търси, сълзи няма, охкане и оплакване – никога.“ – разказва брат му Продан.
За баща си Христо не продумва и дума, а майката Иванка се превръща в най-важната фигура в живота му, която обича повече от всичко до самия край. Два красноречиви епизода от детството и зрелостта на Христо илюстрират различното му отношение към двамата родители. Едва започнало училище, невръстното момче отива пешком на гости на сестра си Мария, вече женена в съседния Сопот.
„И да се случи, че тогава бил дошъл и бащата от Плевен, където се жени повторно… – пише братът на Христо, Продан. – Зетят се опитал да си направи майтап и рекъл: „Запознай се с едно комшийско момче“. Той му подал ръка, обаче Христо, изглежда, нещо е усетил и като се дръпнал, та пеш чак до Карлово се връща пак сам.“ Ето и как вече порасналият Христо описва своите чувства към майка си в интервю за вестник „Отечествен глас“ през 1982 година:
„Майка ми е единственият човек, на когото безрезервно вярвам. Единственият човек, който при никакви обстоятелства не може да ме изостави. Майка ми е моето завръщане. По никакъв начин не бих могъл да є се отплатя, освен със светостта на чувството, което изпитвам към нея.“