Статията на Христо Матов достига до Вас благодарение на колегите от Библиотека Струмски. Целият материал може да прочетете тук.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 1885 година, погледът на българското общество се насочва към Македония. Натам обаче започва все по-активно да гледа и Сърбия. Успехът на Съединението стряска управляващите в Белград, които се опасяват от подобен сценарий и в Македония. За тази цел на областта се отделя особено внимание посредством политика на културно-просветна пропаганда, чията крайна цел е посърбяването на населението, което от своя страна да улесни присъединяването на Македония към сръбското кралство. Така през 1886 година в Белград е създадено дружеството „Св. Сава“, което се стреми чрез стипендии за обучение да привлече български младежи от Македония и да ги възпита в сръбския дух. Макар успехите да не са особено значителни, сръбската пропаганда продължава своята постепенна работа, а редица учени пишат изследвания за сръбския характер на Македония.
В тази обстановка излиза статията на Христо Матов „Сръбските претенции в Западна България“. Преди нейното представяне, нека споделим няколко думи относно автора. Христо Апостолов Матов е български революционер, един от най-известните дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Роден е в град Струга на 10 март 1869 година. През дългия си революционен път е член на Централния комитет на Вътрешната организация и на нейното Задграничното представителство в България. Произхожда от известния стружански род Матови. Негов родственик е Царевна Миладинова, дъщеря на Димитър Миладинов, а по-малкият му брат Милан Матов също е революционер – член на Градското ръководно тяло на ВМОРО в Струга, по-късно и председател на мощния Битолски революционен комитет.
Самият Милан Матов описва своя брат като човек със „здрав смисъл“, а „по въпросите на Вътрешната организация и нейните принципи никой от революционерите не можеше да критикува неговите брошури“. Човек с образование, Христо Матов пише за различни периодични издания, в които обосновава необходимостта от свобода за македонските българи и защитава тяхното революционно дело от вътрешни и външни врагове.
Статията му за сръбските претенции е публикувана в сп. „Български преглед“ през 1894 година. В нея той отхвърля домогванията на Белград към западната част на България (Македония). Материалът е съставен на основа на речта, която Христо Матов държи на 11 май 1893 година по време на вечеринка в Славянска беседа. Тогава още студент по филология в Софийския университет, той впечатлява присъстващите с кристалната си мисъл и ясни доводи. През 1897 година тя е издадена и като отделна брошура.
Още в началото на статията Матов определя Македония като „оная наша страна, която етнографически се нарича Западна България, а археологически е позната като Македония“, а македонските българи като основоположници на Българското възраждане, позовавайки се на мнение на Марин Дринов за заслугите на Паисий Хилендарски, Кирил Пейчинович, Теодосий Синаитски и Йоаким Кърчовски. Като продължава своите разсъждения, Матов подчертава ролята на Македония като източник на просвещение за българите още от Средновековието чрез дейността на Светите братя Кирил и Методий и техните ученици Св. Климент Охридски и Св. Наум.
За него парадоксът в историческата съдба на Македония е, че въпреки нейната роля като източник на култура и просвета, съдбата на населението ѝ векове наред е белязана от чужда власт и претенции, като младият Матов визира гръцките и сръбските домогвания и мястото, което Македония заема в шовинистичните им планове: „За гърците без Македония, няма мегали идея, велика Елада; напоследък и за сърбите без нея няма велика Сърбия.“
Неоснователните сръбски тези са първо оборени с примери от самите среди на сръбската наука. Особено внимание се отделя на работата на сръбския просветител Вук Караджич, който през 1822 година издава български народни песни от Разложко. Още по-силен аргумент е извлечен от мнението на Йован Раич, „бащата на сръбската история“, който посочва Косово поле за граница между Сърбия и България.
Може би най-впечатляващото самопризнание за българския характер на Македония идва обаче от Стоян Новакович, идеологът на македонизма. В свой материал Новакович остро критикува сръбския политик и историк Милош Милоевич за неговата пропагандна дейност в Македония и Моравско: „Не стига това, че такива постъпки на завоевателната политика в средните векове ни навлякоха турско робство, ами трябва с такова отнасяне спрямо българите, с каквото се отличава господин Милоевич, в днешно време да подновим старото зло.“
Не се задоволявайки единствено с мненията на сръбските учени, младият стружанин се впуска в преглед и на сръбската история, където също липсват данни за „прави сърби“ в Македония. Дадени са примери със сръбския крал Стефан Душан, титулуващ се цар на „сърби и българи“, което за Матов не може да се обясни по друг начин освен с неговата власт над македонските българи. Към това прибавя и любопитно сведение от сръбския еничар Михаил Константинович, който в своите записки отбелязва Македония като „българско царство и българска земя“.
Статията на Христо Матов съдържа не само оборване на неоснователните сръбски тези, но и съвет към българите относно политиката, която трябва да водят спрямо своите съседи:
„Далеч от нас, далеч от нас подобен шовинизъм. Да не се лакомим за чуждото! Гдето имат право другите, дайте им го! Не търсете Велика България, ами търсете Целокупна България!“
В последните два параграфа Матов прави обобщение на сръбските претенции, но търси и геополитическите мотиви зад промяната в отношението на сръбския елит към Македония:
„Заключението първо и последно за сръбските претенции в Македония е следното: научни основания няма. Всичко се върши от държавни интереси. Очакваше се съединение със сърбите в Босна и Херцеговина, за да излязат на Адриатическо море. В 1878 година тия две области минават в яки ръце (визирайки Австро-Унгария) и те тогава обърнаха погледите си към Бяло море.“
В самия край Христо Матов не изпуска да отправи и послание към сърбите за силата на македонските българи:
„Нека ми бъде позволено в заключение да се обърна към свестните сърби, за да им напомня, че население, което е вложило в българската история – Кирил и Методий, Климент, Наум и другите седмочисленици, Иван Рилски, столицата Охрид и охридска патриаршия, първа искра на възраждането на българщината, първа печатница, първа книга на простонароден език, и особено, една глаголска азбука, една кирилска азбука, един превод на светите книги, който има общославянско значение, и едно богомилство, население, което е вложило всичко това в българската история, било е и ще си остане крайъгълен камък на българщината.“
