В историческото минало на всеки един народ може да срещнем една особена категория хора, отличаващи се със склонността си да не се самоизтъкват, въпреки че заслугите и неуморната им работа в полза на родината са изключително значими. Един такъв представител на тази група е ген. Христофор Хесапчиев, чийто живот е изпълнен с чудновати случки и тежки отговорности.
Невероятните обстоятелства, свързани с битието на този човек започват още с раждането му. Това става в Йерусалим, през 1858 г., а причината е, че по това време неговите родителите са на поклонение към Божи гроб. Христофор прекарва детството си в Габрово, откъдето е неговото семейство, и завършва Априловската гимназия година преди Освобождението.
Хесапчиев се отдава на кариера в армията, завършвайки първия випуск на Военното училището в София с чин подпоручик през май 1878 г. Още тогава привлича вниманието със своята прилежност, интерес и познания към въпросите на военната история. Така той получава предложение от Управлението на императорския комисар да продължи образованието си в Русия, където завършва специалния курс на Константиновското военно училище, Кавалерийската офицерска школа и Академията на Генералния щаб в столицата Петербург. Резултатът от цялото учене е един от най-подготвените български офицери с познания по военните науки, широка обща култура, говорещ руски и френски език.
Много скоро получава възможност да покаже своите теоретични познания на практика, когато на 2 ноември 1885 г. избухва Сръско-българската война. Малкоизвестен факт е, че именно Хесапчиев, тогава помощник-началник към щаба на Действащата армия, е човекът, избрал Сливница за място на решителен отпор срещу врага, а самият той участва в сраженията при Алдомировци и Раяновци на 5 ноември. Успешните прояви по време на конфликта му носят орден „За Храброст“ – IV степен.
Две години след войната той става началник на Военното училище, което някога завършва, но остава само година на позицията, тъй като му е възложено да се заеме с издаването на първото военно списание у нас – „Военен журнал“. В продължение на 11 години Хесапчиев извършва редакторска дейност към списанието, превръщайки го в авторитетно и реномирано издание. Освен това е отговорен за появата и на други специализирани военни издания. В собствените си материали не се ограничава до родното военно дело, а прави сравнения и анализи на чуждестранни армии и военни трудове.
Като учен, неговата голямата любов е военната история. За него тя „е единственият богат, неизчерпаем източник за опитни и разумни знания по всички отрасли не само на военната наука, но главно на военното изкуство“, а също и че „тя е най-авторитетната учителница както в обществения, тъй и в частния живот на хората.“
Междувременно не изоставя някогашната си Алма матер и остава на преподавателска позиция, водейки курсове по военна история, тактика и топография. Отличава се като увлекателен лектор, способен да стимулира интереса към темите, които засяга. В тази връзка става и автор на множество научни трудове – учебници, студии, преводни материали и др. През 1890 г. се появява една от най-важните му книги – „Тактика“, където разглежда както общи въпроси като предметът на тактиката и нейното значение, така и конкретни теми като войсковите обози и влиянието на местността върху бойните действия.
Научните му заслуги не са пренебрегнати и през 1898 г. той е приет за действителен член на бъдещата Българска академия на науките, тогава Българско книжовно дружество. Преподавателската и научната работа изглежда са истинското призвание на Хесапчиев или както посочва той: „Един от първите учители – възпитатели по военното изкуство, един от първите създатели и сътрудници на българската военна книжнина, аз нямах друго желание, освен да продължавам със същото увлечение любимата си деятелност в полза на родната млада армия. Тази деятелност напълно задоволяваше моята амбиция и с нея мечтаех да завърша служебната си кариера“.
Но Фортуна има други намерения. През 1899 г. Христофор Хесапчиев вкусва от работата в дипломатическата сфера с назначението си за военен аташе в Белград (въпреки че не изгаря от желание да заеме поста, тъй като го отдалечава от любимите научни занимания), а още същата година е избран за втори български делегат на първата Хагска мирна конференция (първи делегат е Димитър Станчов, ръководител на представителството ни в Петербург). Българското участие на големия форум се превръща в една от поредните прояви на отхвърляне на васалния статут, наложен от Берлинския договор, макар и страната ни да е принудена да подпише финалния акт след делегатите на Османската империя, а не по азбучен ред, какъвто е редът за независимите държави.
От 1904 до 1905 г. Хесапчиев е дипломатически агент в сръбската столица (така се е наричал ръководителят на мисията по онова време). По време на престоя си в западната ни съседка той има голяма заслуга за сключването на българо-сръбския договор от 1905 г., в който страната ни не допуска възприемането на принципа за подялба на Македония. Работата му като дипломат също е забележителна, свидетелство за което е неговият подход към поверената позиция:
„При изпълнение на моята твърде деликатна и трудна мисия като военен агент, при най-натегнатите сръбско-български отношения аз се стараех да надникна в сръбската душа, да схвана по-добре културните и политически тежнения на сръбския народ и наличните възможности за тяхното осъществяване. За тази цел аз се стремях да поддържам редовни сношения и с членовете на дипломатическото тяло и със сръбските държавници, политици и изтъкнати общественици“.
Емпатията, разбирането на интересите на отсрещната страна са изключително важни качества за един дипломат и стремежът на Хесапчиев да прозре тяхната същност и да ги съчетае с постоянни контакти с най-важните хора в Сърбия са ключът към успеха в служебните ангажименти.
През следващите шест години ръководи дипломатическото представителство на България в Румъния първо като дипломатически агент, а след Независимостта като пълномощен министър. Поверяването на толкова важни постове, каквито са ръководствата на дипломатическите мисии в съседни на България страни е още една демонстрация за доверието в способностите на Хесапчиев.
През 1910 г. е произведен в чин генерал-майор, а през Балканската война го очаква нова отговорна задача като български представител в гръцката Главна квартира. На тази длъжност извършва не просто задачи от военностратегически характер, но се налага да влиза отново във функциите на дипломат при обсъждането на спорните въпроси с гърците. В тази връзка той не пропуска да съобщи на българското правителство за териториалните амбициите на Атина, макар по това време кабинетът да се е фокусирал върху добруджанския спор с Румъния.
През 1914 г. ген. Хесапчиев минава в запаса, но не отвръща поглед от обществения живот. След двете национални катастрофи той отново се отдава на книжовна дейност, като сътрудничи на различни печатни издания, коментира въпроси както от миналото, така и от настоящето политическо развитие, намира време и да напише спомените си, озаглавени „В служба на България. Военно-дипломатически спомени (1899-1914 г.)“.
Завесата се спуска върху живота на този усърден човек на 15 май 1938 г. Като истински родолюбец, съзнаващ значението на образователното дело за напредъка на една държава, в съвещанието си дарява 70 000 лева на Министерството на просвещението, с които да се образува фонд на негово име за подпомагане на бедни ученици от гимназията в Габрово, където самият той е израснал. Оставя още 100 000 лева за фонд на негово име при Славянското дружество, с който да бъдат награждавани славянски автори, чиито усилия спомагат за сближаването между славянските народи.
