В следващите редове ще прочетете избран откъс от новото ни издание – „Войната се завръща“ на Анри Пози. Авторът е френски журналист, игнориран и хулен в своята родина, тъй като критикува политиката ѝ на Балканите след края на Първата световна война. Неговият труд е забраняван в Югославия и Гърция, а Върховният съд в Белград го осъжда на 20 години затвор заради разкритията по отношение на начина, по който са третирани българите и хърватите в пределите на кралството.
В случай, че темата и текстът ви се сторят интересни, не пропускайте да поръчате изданието от нашия електронен магазин.
Неочаквана гледка изведнъж ме кара да грабна бинокъла: отляво, на около петстотин метра, неподвижен, като кацнал на върха на дърветата, малък черен силует се откроява на фона на нажеженото до бяло небе – фигурата на войник с каска, с проблясващ щик на пушката…
Спътникът ми протяга ръка по посока на видението:
„Сръбски пост!“ – пояснява той лаконично.
Последен завой по изровен път, така обрасъл с храсталаци, че мъчно различаваме трасето, малка поляна с прегоряла трева, на която едва успяваме да маневрираме с колата. Двеста метра пеша до върха на планината, сред къпинак и тръни. Пред нас, между сухите треви, се очертава тесен ров – демаркационната линия на българо-югославската граница. Зад браздата, широка трийсет и дълбока двайсет сантиметра, непосредствено до нея от югославска страна – телените мрежи…
Нещо нечувано и невиждано…
Представете си стена от бодлива тел, висока метър и седемдесет и пет, дълбока два метра, чиито брънки са толкова стегнати, кръстосани и преплетени, толкова обтегнати от стоманените колове, на които са окачени, толкова гъсто разположени от земята до върха, че и малко куче не би могло да се промъкне.
На всеки два метра в средата на тази стена са издълбани кръгли кладенци, широки метър, дълбоки два, полускрити от сухи храсти. В средата на всеки от тях е забит стоманен кол с остър връх… Тежко на оня, който реши да се промъкне под мрежата! Преди шест месеца, близо до Гюешево, една жена, отчаяна от побой и насилие, решила да мине и агонизирала цели два дни с корем, пробит от такова острие…
Зад телената мрежа шест, седем, осем успоредни реда такива дупки. Опряна върху бодливата тел стена от подвижни заграждения, висока метър и широка метър и половина. На всеки двеста метра – нещо като сламени чадъри с размерите на голяма маса за хранене, които изглеждат поставени на самата земя. Всъщност те са повдигнати с около петдесет сантиметра откъм противоположната на Югославия страна, тоест срещу анексирана Македония, за да позволят преминаването на един човек. От българска страна, на нивото на тревата – две амбразури.
Под всеки от тези чадъри е изкопана стаичка, в която всяка вечер след падане на нощта се настанява караул. Между тези постове лъкатуши през храстите и магарешките тръни нещо като тясна, отъпкана пътечка. Всяка нощ по нея се движи полицейско куче, обучено да сигнализира за всяко живо същество, човек или животно, от която и да е страна на границата и което се приближава до бодливата мрежа. Едно куче обслужва три поста.
На всеки хиляда метра, до самата мрежа, се издига железобетонен бункер с дебели метър и половина стени, покрит с укрепена тераса с бойници, по която от сутрин до вечер часовой непрестанно дебне хоризонта.
Гледани отдалече, внезапно появяващи се на върха на техните кули, сред големите дървета или над гънките на местността, тези стражи, които с бинокъл може да бъдат видени на места по четири или пет наведнъж, напомнят незабравимата страница от „Войната на световете“, в която Уелс описва марсианците, наблюдаващи развалините на Лондон от гигантските си триножници…
Четири картечници във всеки бункер, три обърнати към българската страна и насочени към изходните пунктове, последната – да се чудиш защо, ако е вярно, че цялото население е предано на Югославия – към анексираните села.
По цялото протежение на планините, по билото на които минава границата, линията на загражденията и бункерите се издига и слиза, следва и най-малките гънки на местността, продължава до безкрай. Тя не се спира пред нищо, не пропуска нищо. Понеже границата, очертана единствено с оглед на стратегически интереси, минава през най-неочаквани места, телената мрежа я следва и там…
Многобройни са селата и нивите, които тя пресича. Това лично видях на двайсетина места – в Петрич, Стрезимировци, Извор, Гюешево и другаде – по цялото протежение на българо-югославската граница… Има къщи, в които дворът е сръбски, а кухнята българска. Дините и краставиците от градината имат различна националност, което бодливата тел има за задача да напомни на всеки, който е склонен да го забрави.
За да посади своите зеленчуци или засее своето жито, селянинът, останал българин, докато нивите му са станали югославски, трябва да поиска пропуск от властите на съседния град. Те му го издават месец по-късно или дори не му отговарят. Най-често, когато парче от стената най-сетне се отваря близо до някой бункер, за да му стори път, собственикът на нивата констатира, че реколтата му е обрана или унищожена… В момента даже, от шест месеца насам, „за назидание“ Белград не издава никакви пропуски.
Има още по-абсурдни неща!
Видях гробища, разделени надве… дори преполовени гробове! Главата на покойника се намира насред телената стена, краката му стърчат навън. Вълчи ями са изкопани в ковчезите… Видях български майки, чиито деца са погребани на югославска земя, да плачат на няколко метра от така скъпите за тях гробове, до които им е забранено да се доближат…
Но пак донякъде имат късмет, че при копането на вълчата яма костите на скъпите покойници не са изхвърлени навън, каквото видях в Извор…
Какво велико нещо е мирът, когато победителите го разбират по този начин. Независимо дали е старец, жена или дете – за всеки, идващ от югославска страна, който се приближава до бодливата тел, се полага куршум, макар да се опита само да погледне отдалече и без да говори с тях: своите приятели, роднини, деца, съпруг, останали или избягали в България. Куршумите не правят никаква разлика по полов или възрастов белег…
На 11 август 1931 г., някъде между Бешица и Насалопци (допълнителни уточнения не са нужни, авторите на това геройство сами ще се познаят, но няма да могат да разберат кой ме е информирал), трупът на едно дванайсетгодишно момиченце, останало в анексирана Македония, докато родителите му – тя тогава била шестгодишна – избягали в България, остана прострян четири дни на едно хълмче, на сто метра от бодливата тел, при температура четирийсет градуса на сянка. Тя била убита с картечен изстрел, докато изпращала въздушни целувки на майка си, изправена отсреща на друго възвишение, на българска територия. Върху изсъхналата трева два дни по-късно още личаха големи черни петна. Не можете да си представите, когато не сте ги видели – както аз – колко много кръв може да изгуби едно малко дванайсетгодишно момиченце, простреляно с два куршума в корема и оставено да умре на слънце…
На илюстрацията: Предизборен плакат в Кралство Югославия, показващ, че в сравнение с 1935 г., три години по-късно страната е в мирни отношения с всичките си съседи.
