Вероятно малцина от нас знаят, че един от най-известните писатели в лицето на Ханс Кристиян Андерсен e посещавал българските земи и е успял да се докосне до нейната уникална природа и бит. Тази неочаквана среща се осъществява благодарение на приключенския дух на писателя и неговата любов към пътуването. Своеобразната му обиколка е и предизвикателство към традиционното схващане, че в епохата на османското иго България остава изолирана от Европа и че останалите европейски народи са забравили напълно за съществуването на нашия народ.

Портрет на Ханс Кристиян Андерсен от Кристиян Албрехт Йенсен, 1836 година.

Датският писател посещава българските земи през далечната 1841 година по време на своето европейско пътешествие. Впечатленията си от българските земи той споделя в своя пътепис „Пътуване по Дунав“, част от неговия сборник с пътеписи, озаглавен „Базар на поета“. Различни изследователи определят пътеписите на Андерсен като смесица от журналистически бележки и поетически книги, описателни и звучни в начина, по който представят реалността.„Българската Одисея“ започва на 5 май 1841 година, когато тръгва от Цариград на борда на кораба „Фердинанд I“ и през Черно море стига до Кюстенджа. Оттам се прехвърля на дунавския параход „Арго“, чийто капитан е далматинецът Марко Доброславич, а екипажът е съставен от италианци. Ето и какви са първите му впечатления от българските земи:

 „Българският бряг обаче се извисяваше неравен и обрасъл с растителност, а почвата изглеждаше благодатна за обработване. Но големи площи стояха напълно пусти. Хиляди хора емигрират от Европа към Америка, а колко по-добър дом биха могли да намерят тук. Тук е плодородна земя, разположена до една от най-големите реки на Европа – пътят към Ориента.“

Първите български градове, с които той се сблъсква са Силистра и Тутракан:

„Посрещна ни първият град от българската страна. Бе Тутракан; пред всяка къща имаше малка градинка. Полуголи хлапетии тичаха по брега и викаха към нас: „Урала!“ Тук всичко говореше за мир и спокойствие; безредиците в страната все още не бяха достигнали този бряг. Въпреки това, научихме от турците, които бяхме качили на борда предишната вечер в Силистра, че няколко бегълци прекосили Дунав, за да намерят убежище в Букурещ. Зад хълмовете бушуваха бунтове и смърт.

След Тутракан се натъкнахме на изключително живописна долина. Прелестни плетове висяха над червено-кафява пръст. Табун от прекрасни черни коне бяха подкарани към реката, за да бъдат преведени от другата страна. Един от тях се отличаваше с живите си движения, черната като въглен козина и веещата се грива. Така тичаше надолу по хълма, че земята излиташе от ударите на копитата му.

Ти, див кон! Теб вероятно ще те яхне младата влашка княжеска невеста, ще те гали нежната ѝ ръка и ще украсят бляскавите ти черни страни с пъстроцветни чулове! Дали танцуваш, защото вече зърваш новото си отечество отвъд реката? Или пък във Влашко ще те използват за разплод и ще положиш началото на някой нов род, стотици пъти по-голям от табуна, който сега те обкръжава? Родословното дърво ще започне с твоето име! За теб е поздравът на момчетата, за теб, прекрасно огнено животно! Урала! Урала!“

Панорама на Русе, 1824 година.

Продължавайки своя път, от едната страна на парахода се изправя Гюргево. Докато пътниците се оглеждат към румънския град, от другата им страна се открива Русе, който грабва вниманието на Андерсен:

„От българската страна се издигаха жълти скали, насочихме се към тях и докато все още виждахме искрящото кубе в Гюргево, стигнахме до къщи и градини, образуващи предградието на важния български град Русчук; множество минарета, издигащи се плътно едно до друго ни показа, че това ще да е град на вярващи хора.“

На следващата утрин авторът на „Малката кибритопродавачка“ прави интересно сравнение между България и своята родна Дания. През цялото пътуване той прави не един и два паралела със скандинавската държава (а и с други краища на Европа), признак за любовта към собствения му роден край:

„Утрото е толкова прекрасно! Каква зелена, ширнала се долина! Колко хубаво ухае сеното! Дали не сме в Дания? Погледни само, какъв венец от цветя! Виж, обрасли с трева хълмове и долмени като в Зеландия! Човешка ръка ги е сътворила! Всичко е толкова идилично, толкова датско – и все пак не сме в Дания! Зелената долина, където сеното излъчва своето ухание е във Влашко, а хълмовете с долмените отдясно са в България!“

Параходът открива пред писателя и малки, и големи населени места, но независимо от размерите им, те не убягват от зоркия му поглед:

„Препускаме през български градчета! Как се казва този – това е Вердюн (бел. ред. – вероятно поредното сравнение на Андерсен. Авторът обаче не отбелязва истинското название на селището). Когато чуя как славеят пее сред дивия цъфтящ люляк, ще се сещам за неговите сестри в България! Отново град! Това е Свищов, над който стоят стените на крепост. Турци с дълги лули се изтягат на дървените чардаци на къщите и наблюдават парахода ни също толкова равнодушно, колкото дима от лулите си.“

Следващият град, на който Андерсен отделя внимание е Никопол. Тук той прави интересна съпоставка между неговото минало и настояще:

Изглед към Никопол, 1899 година.

„Ето, там горе има град; това е Никопол, градът на Траян, трофеят на Баязид. Плъзгаме се плътно покрай белите скали, капитанът ни сочи към редица вдлъбнатини по тях, приличат на големи дупки в крепостни стени! Те са всъщност гробовете на древните. Кои ли са били героите и князете, които тук са се превърнали в прах, докато непроменящата се жълта река удря вълните си все по един и същи начин в основата на скалите? Никой не знае! – сега лястовичка е свила гнездо в гроба на героя.“

Възхищение от българската природа се среща из целия пътепис, но може би най-ясно е изразена в следния параграф:

„Летни облаци ли са това, високо над хоризонта на България? Често съм виждал такива облаци над зелените поля на Дания. Това заснежени планини ли са? Така изглеждат Алпите, погледнати от столицата на Бавария. Но не, това е Балканът! Залязващото слънце позлатява белите заснежени върхове със своите лъчи. Прекрасна планинска земя, величието ти подтиква душата към всеотдайност!“

Вечерта след преминаването покрай Никопол писателят за първи път усеща въздействието на избухналите бунтове в Северозападна България. На парахода се качва въоръжен мъж, а в тъмнината дрънчащият му ятаган предизвиква тревога и съмнение за въстаническо нападение. Новодошлият се оказва татарин, чията задача е да пренесе писма от Видин до Цариград. Изпратените преди него куриери биват заловени между Ниш и София. Самият той не успява да заобиколи въстаническите райони,а спътниците му биват разстреляни. Информиран за пътуващия параход, той се надява с негова помощ да се добере до сръбския бряг и оттам да намери друг транспорт.

След случката с татарина именитият датчанин минава последователно покрай Оряхово, Цибър (днес разделен на Горни и Долни Цибър) и Лом. Тук той споделя и интересна подробност от търговията между българските земи и Франция:

Станахме заедно с изгряващото слънце, зад нас бе Оряхово; от двете страни брегът бе съвсем нисък и равен.

В Никопол бяхме качили няколко французи, търговци на пиявици, които пренасяха живата стока от България. Милиони пиявици всяка година биват транспортирани от България до Франция. Трябва да бъдат измити и огледани. След това горките животни биват слагани в торби, които висят на върви, за да може да се оттича водата…

Минахме покрай българския град Цибър; на хоризонта се появиха заснежените, горди склонове на Балкана; ято щъркели маршируваше по зелената ливада, където неоградено гробище личеше по белите надгробни камъни. Встрани бяха разпънати няколко рибарски мрежи; спокоен и симпатичен ландшафт…

Отляво  гордо се издигаше градът Лом-Паланка, със своя обрасъл с растителност хълм и зелени благоухаещи градини, спускащи се надолу по реката. Турците, които видяхме се бяха превърнали в златни хора съгласно турската поговорка „Говоренето е сребро, мълчанието е злато“ – те стояха неподвижни като статуи и пушеха лулите си; дори не обърнаха глава, за да погледнат към нас.“

Последната спирка на Ханс Кристиян Андерсен е Видин. Тук той не просто преминава покрай града, а получава и възможността да слезе на пристанището и да се наслади на обстановката. Това обаче не става безпроблемно:

„Пред нас се издигаше Видин, най-здравата българска крепост. Оръдията надничаха от дупките си, а на брега се бе струпала човешка тълпа. Турците стояха по дървените си чардаци и пиеха кафе; дойдоха войници, за да препречат пътя, та никой от нашия кораб да не проникне в града и пренесе заразна треска или чума от подозрителния Константинопол.“

Крепостта „Баба Вида“, някъде между 1927 и 1934 година.

Екипажът и пътниците са насочени към малка дървена постройка, където преминават процедура по „опушване“ срещу зарази. Единствено полковникът от австрийската армия Филипович се измъква от предпазната мярка поради предварително уговорена среща с командира на крепостта Хюсеин паша, от когото Андерсен получава неочакван подарък:

„Вечерта Хюсеин паша ни изпрати голям пакет с най-пресни немски вестници. Хюсеин сам държеше „Алгемайне цайтунг, откъдето научихме каква е ситуацията вътре в страната, която бяхме заобиколили. Някой си Младен и един духовник, когото наричаха Лесковеца, били начело на съпротивата. Четенето на тези вестници бе истинска духовна храна – най-вкусното ястие, което Хюсеин можеше да ни изпрати.“

Тук писателят отново визира бунтовете. Освен Ниш се надигат и някои села във Видинско. Не става ясно кои са двамата водачи и за кой район на въстаническите действия се отнасят. Възможно е въпросният „Лесковец“ да е Коце Мумджията от Лесковац, един от водачите на Нишкото въстание. На някои места той се среща и с прякора „Свещаря“, откъдето се прави предположението за неговата връзка с духовенството.

На границата със Сърбия Ханс Кристиян Андерсен си взима последно сбогом с тази страна, която така пленява неговото въображение, предизвиква спомени за собствената му родина и поднася необходимата доза приключения:

„Сбогом, българска земя!“ – извикахме ние и се пуснахме към сръбските гори.“

Календар Българска история 2018

Хареса ли ви статията?

Ханс Кристиян Андерсен и пътешествията му из българските земи
4.6 от общо 96 глас(а)
Вашето мнение е важно за нас!
СПОДЕЛИ
Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по “Международни отношения” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. В момента продължава образованието си в най-стария университет у нас. Той е заместник- председател на Студентски дипломатически клуб при Софийски университет “Св. Климент Охридски”, заместник - редактор и автор в сп. “International”. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

11 КОМЕНТАРИ

  1. Вие сте най. Наистина най. Действително човек може да разшири мирогледа си по въпроса „що е история“, когато влезе в този сайт. Допреди две години си мислих, че историята е 4-5 дати в годината, една сирена и пиянски песни на масата. Сега знам какво са лъвовете на Лъвов мост, орлите на Орлов мост, знам как Добруджа и Родопите са български, как българите се изправят срещу руснаците, как сърбите се отнасят с българите в окупираните от тях наши земи и купища други неща. Ако и да знаех кой е Ханс Кристиан Андерсен преди, дори и да съм му чел приказките, вече знам, че той е бродил из наште гори зелени и макар и малко, българската вибрация е обогатила неговото въображение. Шапки долу, братя и сестри!

    • Вие четохте ли въобще статията, та на практика, Андерсен е пътувал с кораб по Дунава и България е виждал само от палубата. Какви гори целени, какви пет лева?

  2. Ханс Кристиан Андерсен е един от любимите ми писатели. Нямах представа, че е имал досег с България. Беше ми изключително интересно да прочета текста, благодаря!

  3. Един въпрос: Така ли точно са назовани понятията в оригиналният текст ?? Непрекъснато се споменават „български град“, „българските земи“, сбогува се с „България“. А тя – България не съществува по онова време. Пък и когато иде реч за хората, споменава се само за „турците“.
    Подозирам, че текста е малко изкуствено „побългарен“.

    • Здравейте, точно така. Андерсен използва „България“, „българска земя“. Така е както в английския превод на пътеписите от 1871 година, така и в немското издание, публикувано година след обиколката на Андерсен.
      Фактът, че не съществува суверенна българска държава, не променя възприятието на европейците за тази част на континента, какъвто е случаят с много други страни, загубили своята независимост.

      • Да, така е – на всички европейски карти България си стои там където трябва. В случая – на юг от Дунава, в Мизия.

  4. Удивена съм от този факт,и ако тази книга на български език,ведтага ще си я купя.Ханс Кристиян Андерсен е мой любим автор.Имам книги от него,пазя ги,чела съм и биографията му.Радостно вълнение изпитвам от неговите думи за нашата Родина.Ето какво е значението на записаното и преди векове.Весе

  5. За скептиците, дали всичко е написано точно така дословно и пр. – намери са немският превод: в много редкия четвърти том на „Базара на поета“. Ето тук, прелистете от стр. 32 нататък (за жалост само с готически шрифт… 😎). А пропо, сред 20-те тома събрани съчинения, които са достъпни свободно на Google Books Базарът на поета заема 4
    тома. Препоръчвам и пътеписа за Константинтпол, който се намира в трети том на Базара, от 122 страница – описанието на Св. София, пазара за бели и черни робини и пр…
    https://books.google.de/books?id=NIo3MQAACAAJ&dq=Eines+Dichters+Bazar+volume+4&hl=en&sa=X&ved=0ahUKEwj3-OTRgMjXAhXS_KQKHTBUC4EQ6AEIMDAB

ОСТАВЕТЕ КОМЕНТАР